Тя дръпна силно от цигарата, пусна три съвършени колелца от дим и се загледа в тях, докато се издигаха бавно над жужащия компютър.
Когато хората проявяваха достатъчно глупост или липса на вкус и я разпитваха за мъките й (а Джеси откри, че познава много повече глупави и лишени от вкус хора, отколкото би могла да предположи), тя им казваше, че не си спомня почти нищо от това, което се е случило. След първите два-три полицейски разпита започна да казва същото и на ченгетата, както и на всички останали, с изключение на един колега на Джералд. Единственото изключение бе Брандън Милърън. На него бе казала истината — отчасти защото се нуждаеше от помощта му, но главно защото Брандън се бе оказал единственият човек, проявил някакво разбиране по отношение на това, което бе преживяла… което все още преживяваше. Той не й губеше времето да я съжалява, а това бе огромно облекчение за нея. Джеси бе открила също, че след трагедията съжалението се превръща в пошлост и че всичкото съжаление на света не струва и дупка от напикано в снега.
Във всеки случай ченгетата и вестникарските репортери бяха приели нейната амнезия — и останалата част от историята й — така, както изглеждаше на повърхността, а и защо не? Хората, преживели сериозна физически и психични травми, често блокират спомените за това, което се е случило; ченгетата знаеха това по-добре дори от юристите, а Джеси го знаеше по-добре от всички. От миналия октомври насам бе научила доста за физическите и психични травми. Книгите и статиите й помогнаха да намери правдоподобни причини, поради които да не говори за това, за което не иска да говори, но иначе тяхната помощ не бе голяма. Или може би смяташе така просто защото още не бе стигнала до делата, които й трябваха — онези, в които ставаше дума за оковани жени, принудени да наблюдават как съпрузите им се превръщат в кучешка храна „Пурина“.
Джеси изненада сама себе си, като отново се разсмя, този път с хубав силен смях. Това смешно ли беше? Явно да, но спадаше също така към онези смешни неща, които човек никога, никога не би споделил с другиго. Като например как веднъж татко ти така се е възбудил от едно слънчево затъмнение, че си е изхвърлил сока върху гащичките ти. Или как — ето една истинска гадост — всъщност си смятала, че можеш да забременееш от малко такова по дупето.
Във всеки случай повечето от документите на делата показваха, че човешкият мозък често реагира на изключителни травми така, както сепията реагира на опасност — като облива целия пейзаж с вълна от замъгляващо мастило. Знаете, че нещо се е случило и че то не е било разходка в парка, но това е всичко. Другото е изчезнало, скрито е под мастилото. Казваха го много хора, преживели подобни истории — изнасилени жени, участници в автомобилни катастрофи, спасени от пожари след пропълзяването си в някой дрешник, за да умрат в него, дори една парашутистка, чийто парашут не се бе отворил и която измъкнали зле ранена, но като по чудо жива от огромното меко тресавище, в което паднала.
„Какво чувствувахте, докато летяхте надолу? — бяха попитали парашутистката. — За какво си мислехте, когато разбрахте, че парашутът ви не се е отворил и няма да се отвори?“ И тя бе отвърнала: „Не помня. Спомням си как спускачът ме потупваше по гърба, мисля, че си спомням и самото скачане, но следващото нещо в паметта ми е как лежа на носилка и питам един от санитарите, дето ме вкарват в линейката, колко зле съм ранена. Всичко по средата е само мъгла. Предполагам, че съм се молила, но дори това не си спомням със сигурност.“
„Или може би всъщност си спомняш всичко, моя сестро по съдба, парашутистко — помисли Джеси, — но излъга, както направих и аз. Може би дори поради същите причини. Доколкото знам от всички тъпи книги, дето изчетох, всички тъпи участници в злополуки лъжат.“
Може би. Това дали лъжеха, или не лъжеха не променяше факта, че тя помнеше часовете, прекарани с белезници на леглото, помнеше всичко — от щракването на ключето във втората ключалка до онзи последен смразяващ миг, когато погледна в огледалото за обратно виждане и видя, че онова нещо от къщата се е превърнало в онова нещо на задната седалка. Денем си спомняше тези моменти, а нощем отново ги преживяваше с ужасни сънища, в които водната чаша се плъзваше покрай нея по наклонената повърхност на рафта и се разбиваше на пода, в които бездомният пес отминаваше студената закуска на пода в полза на горещата гозба на леглото, в които отвратителният нощен посетител в ъгъла я питаше с гласа на баща й: „Обичаш ли ме, Тиквичке?“, а от върха на щръкналия му пенис като сперма изхвърчаха бели червейчета.