Но да си спомняш нещо и да го преживяваш отново не означава, че си длъжен да разкажеш за него, дори когато спомените те карат да се потиш, а кошмарите — да пищиш. От октомври насам бе отслабнала с пет килограма (хм, това май беше леко потулване на истината, по-скоро отиваха към осем), бе пропушила отново (пакет и половина на ден плюс една цигара марихуана, почти колкото пура преди сън), видът й бе отишъл по дяволите, а косата й неочаквано бе започнала да сивее по цялата глава, не само край слепоочията. Последното можеше да се уреди — нима не го бе правила пет години, че и повече? — но засега просто не успяваше да събере достатъчно енергия, за да се обади на „О, Хубавице“ в Уестбрук и да си запише час. Освен това за кого трябваше да изглежда хубава? Да не би да имаше намерение да посети няколко бара за самотници и да проучи местните таланти?
„Добра идея — помисли си тя. — Някой мъж ще ми предложи едно питие, аз ще се съглася, а после, докато чакаме сервитьора да го донесе, ще му разкажа — просто между другото, — че сънувам този сън, в който баща ми изхвърля бели червейчета вместо сперма. Сигурна съм, че при такава интересна тема за разбъбряне той веднага ще ме покани в апартамента си. Дори няма да поиска удостоверение, че не съм болна от СПИН.“
В средата на ноември, след като започна да вярва, че полицаите наистина ще я оставят на мира и сексуалната страна на историята няма да излезе по вестниците (много трудно започна да вярва в това, защото най-много се ужасяваше от разгласата), тя реши отново да опита с терапия при Нора Калигън. Може би не искаше това да стои вътре, да гние и да бълва отровните си пари през следващите тридесет или четиридесет години. Колко ли различен би могъл да бъде животът й, ако бе успяла да разкаже на Нора за случилото се по време на затъмнението? И пак в този ред на мисли — какво ли щеше да се промени, ако онова момиче не бе влязло в кухнята онази вечер в къщата на нюуъртския свещеник? Може би нищо… а може би много.
Може би ужасно много.
Тъй че тя позвъни на „Ново днес“ и „Ново утре“ — свободните асоциации на съветници, с които Нора поддържаше отношения — и онемя шокирана, когато администраторката й каза, че терапевтката е починала от левкемия предишната година: някакъв странен, коварен вид, който се укривал успешно в тъмните кътчета на лимфната й система, докато не станало твърде късно, за да се направи каквото й да е. „Може би госпожата би искала да се срещне с Лоръл Стивънсън?“ — попита администраторката, но Джеси помнеше Лоръл висока, тъмнокоса красавица, която носеше високи обувки с каишки на петата и приличаше на жена, която би получила пълно удовлетворение от секса само ако тя е отгоре. Каза на администраторката, че ще си помисли. И така приключи с терапията.
През трите месеца, откакто научи за смъртта на Нора, тя преживя добри дни (в които само се страхуваше) и лоши дни (в които изпитваше такъв ужас, че се боеше да излезе дори от тази стая, камо ли от къщата), но единствено Брандън Милърън чу нещо, което се доближаваше до цялостната история за трудния период на Джеси Мъхаут край езерото… а и Брандън не повярва на най-ненормалните страни на тази история. Съчувствуваше, да, но не вярваше. Във всеки случай не и в началото.
— Никаква бисерна обица — докладва той след деня, в който тя за първи път му разказа за съществото с издълженото бяло лице. — Нито пък кална стъпка. Поне в писмените доклади ги няма.
Джеси вдигна рамене и си замълча. Тя можеше да каже разни неща, но като че ли по-сигурно бе да не ги казва. През седмиците след спасението й от лятната къща имаше страхотна нужда от приятел, а Брандън възхитително пасваше за целта. Не искаше да го отблъсне или напълно да го прогони с купища смахнати приказки.
Имаше и още нещо, нещо просто и ясно: може би Брандън имаше право. Може би посетителят й в крайна сметка е бил само късче лунна светлина.
Малко по малко, поне за часовете на бодърствуване, тя успя да убеди себе си, че това е истината. Нейният космически каубой е бил само някаква Роршахова шарка, направена не от мастило и хартия, а от въображение и разлюлени от вятъра сенки. Но тя не обвиняваше себе си за това, напротив. Без въображението си тя не виждаше как би могла да стигне до водната чаша… а дори да я беше взела, никога не би й хрумнало да използува като сламка абонаментна карта за списание. Не, тя мислеше, че въображението й напълно си е заслужило правото на няколко капризни халюцинации, но за нея си оставаше важно да запомни, че е била сама в онази нощ. Ако възстановяването започваше отнякъде, според нея то започваше от способността да отделиш действителността от фантазията. Разказа на Брандън малко за тези неща. Той се усмихна, прегърна я, целуна я по слепоочието и й каза, че се подобрява във всяко едно отношение.