„Уместен въпрос“ — помисли Джеси и остави очите й да се пренесат от екрана върху лицето на Меги Ландис. Харесваше енергичната ирландка, много я харесваше — по дяволите, много й дължеше, — но ако бе хванала дребната икономка да гледа към думите на екрана, Меги щеше да бъде отправена по Форест Авеню с обезщетението в джоба си, преди човек да каже: „Скъпа Рут, сигурно си изненадана да получиш писмо от мен след всичките тези години.“
Но Мегън не гледаше към компютърния екран, гледаше обширния изглед към главната източна и залива Каскоу отвъд екрана. Слънцето още грееше и снегът още валеше, въпреки че вече явно спираше.
— Дяволът бие жена си — отбеляза Меги.
— Моля? — отвърна с усмивка Джеси.
— Така казваше майка ми, когато слънцето се показваше преди снегът да е спрял. — Меги изглеждаше малко смутена. Протегна ръка за празната чаша. — Не съм сигурна, че мога да кажа какво означава.
Джеси кимна. Смущението върху лицето на Меги Ландис бе прераснало в нещо друго — нещо, което според Джеси приличаше на безпокойство. За миг тя не можа да си представи какво би могло да предизвика това изражение у икономката, а после се досети — то бе толкова очевидно, че лесно можеше да се пропусне. Усмивката. Меги не бе свикнала да вижда Джеси усмихната. Прииска й се да я увери, че всичко е наред и усмивката не означава, че ще скочи от стола и ще разкъса гърлото й.
Вместо това каза:
— А моята майка казваше: „Слънцето не грее задника на едно и също куче всеки ден.“ И аз никога не съм знаела какво означава това.
Този път икономката погледна към компютъра, но погледът й изразяваше най-обикновено пренебрежение. „Време е да прибирате играчките, госпожо“ — казваше той.
— Това хапче ще ви приспи, ако не му сложите отгоре малко храна. Чака ви един сандвич, а супата се топли на котлона.
Супа и сандвич — детска храна, обядът, който човек получава след като се е пързалял цяла сутрин в деня, когато часовете са отменени заради силния североизточен вятър; храната, която яде, докато бузите му още горят като факли от студа. Звучеше направо страхотно, обаче…
— Ще се откажа, Мег.
Мегиното чело се сбърчи, а ъгълчетата на устните й увиснаха надолу. Джеси често бе виждала това изражение в първите дни след като я бе наела. Тогава изпитваше толкова силна нужда от допълнителни болкоуспокояващи хапчета, че направо се разплакваше. Мегън обаче никога не бе отстъпвала пред сълзите й. Джеси предполагаше, че именно затова бе наела дребната ирландка — веднага се бе досетила, че Меги не е от онези, дето отстъпват. Всъщност когато трябваше, тя се превръщаше в корав пролетен картоф… но този път нямаше да успее.
— Трябва да ядете, госпожо. Заприличали сте на бостанско плашило. — Този път мрачният камшик на погледа й се стовари върху препълнения пепелник. — И тези боклуци трябва да зарежете.
„Ще те накарам да ги зарежеш, горда ми красавице“ — рече в ума й Джералд и Джеси потръпна.
— Добре ли сте, госпожо? Течение ли става?
— Не Просто съм като от гроб извадена, това е. — Тя се усмихна унило. — Днес сме като торба със стари поговорки, нали?
— Непрекъснато ви предупреждават, че не бива да прекалявате…
Джеси протегна облечената си в черно десница и плахо докосна лявата ръка на Меги.
— Ръката ми наистина се подобрява, нали?
— Да. Щом можете да я мъчите на тази машина цели три часа и нещо, па макар да не е непрекъснато, и да не писнете за това лекарство, като се мярвам за втори път тука, значи сигурно се оправяте даже по-бързо, отколкото очакваше доктор Маглиър. Все пак…
— Все пак тя се оправя и това е добре… нали?
— Разбира се, че е добре. — Икономката изгледа Джеси така, сякаш тя беше луда.
— Е, сега се опитвам да оправя и останалата част от себе си. Първата стъпка е да напиша писмо на една стара приятелка. Миналия октомври, по време на трудния период, си обещах, че ако се измъкна жива и здрава, ще й пиша. Но непрекъснато отлагах. Сега най-после се опитвам и не смея да спра. Ако спра, може да изгубя кураж.
— Но хапчето…
— Мисля, че имам точно толкова време, колкото да довърша това и да пъхна написаното в един плик, преди да ми се доспи и да не мога да работя. После може да му ударя един сън и щом се събудя, ще хапна една ранна вечеря. — Тя отново докосна лявата ръка на Меги с десницата си — успокоителен жест, който бе едновременно тромав и доста мил. — Хубава и голяма.
Меги остана все така смръщена.
— Не е хубаво да пропускате хранене, госпожо, много добре знаете.