— Някои неща са по-важни от храненето. Знаеш това не по-зле от мен, нали? — много меко отвърна Джеси.
Меги отново хвърли поглед към екрана на компютъра, после въздъхна, кимна и проговори с тона на жена, която отстъпва пред някакво общоприето мнение, в което самата тя не е твърде убедена.
— Сигурно. Дори да не го зная, нали вие сте госпожата.
Джеси кимна, за първи път осъзнала, че сега това е нещо повече от проста измислица, която двете поддържат за по-удобно.
— Май наистина е така.
Веждата на Меги отново се бе изкачила до половината на пилона.
— А ако донеса сандвича и го оставя в ъгъла на бюрото?
Джеси се ухили.
— Печелиш!
Този път Меги отвърна на усмивката й. Когато след три минути внесе сандвича, Джеси отново седеше пред светещия екран, с нездраво зелена комиксова кожа от отражението му, потънала в онова, което набираше на клавишите. Дребната ирландска икономка не направи усилие да запази тишина — тя бе от онзи тип жени, които сигурно не биха могли да вървят на пръсти дори ако животът им зависи от това, — но все пак Джеси не я чу нито на влизане, нито на излизане. Бе извадила от горното чекмедже на бюрото си купчина вестникарски изрезки и сега спря да печати, за да ги прелисти. Повечето бяха придружени от снимки — снимки на мъж със странно, тясно лице, което хлъгваше в брадичката и изпъкваше в челото. Дълбоко потънали в орбитите, очите бяха тъмни, кръгли и съвършено безизразни — очи, които караха Джеси да се сеща едновременно за бездомното рисувано хлапе Донди и за престъпника Чарлс Мансън. Подпухнали устни, месести като плодови резени, изпъкваха напред под тънкия му като острие нос.
Меги постоя малко до рамото на Джеси в очакване да бъде забелязана, после издаде едно ниско „Хм!“ и излезе. Около четиридесет и пет минути по-късно Джеси погледна настрани и видя препечения сандвич със сирене. Вече беше изстинал и сиренето стоеше сплескано на буци, но въпреки това тя лакомо го погълна на пет бързи хапки. После върна поглед към компютъра. Маркерът отново затанцува напред и твърдо я поведе към дебрите на гората.
36
Това малко успокои съзнанието ми, но после си помислих: „Може да е клекнал отзад и огледалото да не го хваща.“ Така че успях някак да се обърна, макар да бях толкова отмаляла, че направо не можех да повярвам. Дори при най-лекото побутване на ръката си имах чувството, че някой я ръчка с нажежен ръжен. Отзад нямаше никой, разбира се, и аз се опитах да си кажа, че последния път когато го видях, той наистина е бил само сенки… сенки и моят пренатоварен мозък.
Но не можех да повярвам напълно, Рут — въпреки че слънцето изгряваше, а аз бях свободна от белезниците, вън от къщата, заключена отвътре в собствената си кола. Хрумна ми, че щом не е на задната седалка, значи е в багажника, а ако не е в багажника, сигурно клечи зад колата. С други думи, реших, че той е още при мен, и оттогава той непрекъснато беше при мен. Точно, това имам нужда да те накарам да разбереш — ти или някой друг, точно това наистина имам нужда да кажа. Оттогава той непрекъснато е при мен. Дори когато рационалното ми съзнание реши, че сигурно винаги е бил само сенки и лунна светлина, той беше при мен. Или може би трябва да кажа то беше при мен. Докато слънцето грее, моят посетител беше „белоликият мъж“, нали разбираш, но след залез той ставаше „белоликото нещо“. Така или иначе, независимо дали беше той или то, накрая рационалното ми съзнание успя да се откаже от него, но открих, че това съвсем не е достатъчно. Защото изскърца ли дъска нощем в къщата, аз разбирам, че то се е върнало, заиграе ли някоя странна сянка по стената, аз разбирам, че то се е върнало, чуя ли непознати стъпки да се приближават по пътеката, аз разбирам, че то се е върнало — върнало се е да довърши работата си. То беше в мерцедеса, когато се събудих онази сутрин, и е тук в къщата ми на източната главна улица почти всяка нощ — може би се крие зад завесите или стои в дрешника с плетения сандък между краката си. Няма вълшебни колове, с които да пронизваме сърцата на истинските чудовища, и това е ужасно, Рут.
Джеси спря за известно време, колкото да изхвърли препълнения пепелник и да запали нова цигара. Направи го бавно и внимателно. Леко, но забележимо потрепване бе обхванало пръстите й, а тя не искаше да се изгори. Щом цигарата се запали, тя всмукна дълбоко от нея, изпусна дима, закрепи я на пепелника и се върна към компютъра.
Не зная какво щях да правя, ако акумулаторът на колата се бе изтощил — сигурно щях да седя там, додето мине някой, дори ако това би означавало да седя цял ден, — но той не бе изтощен и двигателят запали с първото завъртане на ключа. Върнах назад от дървото, в което се бях блъснала, и успях отново да насоча колата направо по алеята. Все така ми се искаше да погледна в огледалото за обратно виждане, но се страхувах да го направя. Страхувах се, че може да го видя. Не защото той беше там, разбираш ли — знаех, че не е, — а защото умът ми можеше да ме накара да го видя.