Накрая, точно когато стигнах до Бей Лейн, все пак погледнах нагоре. Не можах да устоя. Разбира се, в огледалото не се виждаше нищо друго освен задната седалка и това направи останалата част от пътуването ми малко по-лека. Стигнах до шосе 117, после до магазина на Дейкин — това е едно от онези места, в които местните висят, когато нямат достатъчно пари, за да отидат до Рейнджли или до някой бар в Мотън. Обикновено седят на тезгяха, ядат понички и си разменят лъжи за това какво са правили в събота вечер. Спрях зад колонките и просто поседях в колата около пет минути — гледах как дърварите, пазачите и онези от енергийната компания влизат и излизат. Не можех да повярвам, че са истински — голяма смехория, нали? Продължавах да си мисля, че са призраци, че скоро очите ми ще привикнат към дневната светлина и ще мога да виждам през телата им. Отново бях ожадняла и щом някой излезеше с една от онези бели кафени чашки „Стирофоум“, ожаднявах още повече, но все не можех да се насиля да изляза от колата… да изляза сред призраците, така да се каже.
Сигурно накрая щях да го направя, но преди да успея да събера достатъчно кураж за нещо повече от това да вдигна ръчката на главната ключалка, до мен спря и паркира Джими Егърт. Джими е пенсиониран счетоводител от Бостън, който живее целогодишно на езерото, откакто жена му почина през осемдесет и седма или осемдесет и осма. Той слезе от очуканата си кола, погледна ме, позна ме и понечи да се усмихне. След това изразът му се промени — отначало в загриженост, после в ужас. Приближи се до мерцедеса, наведе се да погледне през прозореца и толкова се изуми, че всички бръчки по лицето му се изгладиха. Спомням си това съвсем ясно: как изумлението подмлади Джими Егърт.
Видях устата му да оформя думите: „Джеси, добре ли си?“ и поисках да отворя вратата, но внезапно усетих, че нямам смелост да го сторя. В главата ми се роди следната смахната мисъл: че онова нещо, което наричах космическия каубой, е било и в къщата на Джими, само че той не е имал моя късмет. То го е убило, отрязало е лицето му и си го е нахлузило като маска за празника Вси светии. Знаех, че мисълта е смахната, но това не ми помагаше много, защото другото не ми излизаше от главата. Нито пък можех да се насиля и да отворя шибаната врата.
Не зная колко зле съм изглеждала онази сутрин и не искам да зная, но сигурно съм била зле, защото след малко Джими Егърт престана да изглежда изумен. Вече изглеждаше достатъчно изплашен, че да побегне, и достатъчно отвратен, че да повърне. Но не направи нито едното, нито другото, Бог да го благослови.
Вместо това отвори вратата и ме попита какво се е случило, дали е било катастрофа или някой ме е наранил.
Трябваше само да погледна надолу, за да разбера какво му е опарило задника. Изглежда, в един момент раната на китката ми отново се бе отворила, защото дамската превръзка, с която я бях омотала, направо бе прогизнала. Предницата на полата ми също тънеше в кръв, сякаш прекарвах най-страшния цикъл на света. Седях в кръв, по волана имаше кръв, по конзолата също, по лоста… дори предното стъкло бе оплескано. Повечето бе засъхнала и придобила онзи ужасен кафяв цвят — на мен ми прилича на мляко с шоколад, — но една част бе още червена и мокра. Докато не видиш подобно нещо, Рут, просто не можеш да си представиш колко много кръв има всъщност в човека. Нищо чудно, че Джими се шашна.
Опитах се да изляза — май исках да му покажа, че мога да го направя със собствени сили, за да го успокоя, — но ударих дясната си ръка във волана и всичко стана бяло и сиво. Не припаднах съвсем, но като че ли някой отряза и последния сноп жици между ръката и тялото ми. Усетих, че политам напред, и помня, че си помислих как за завършек на приключението ще избия почти всичките си зъби върху асфалта… при това след като едва миналата година съм похарчила цяло състояние, за да облека предните. После Джими ме хвана… направо за циците всъщност. Чух го как крещи към магазина: „Хей! Хей! Елате помогнете де!“ — а гласът му беше толкова старчески висок и писклив, че ме напуши смях… само че бях твърде изтощена, за да се засмея. Положих буза върху ризата му и се задъхах. Чувствувах, че сърцето ми бие учестено, но всъщност сякаш биеше едва-едва, като че нямаше какво да изтласква. Все пак денят започна да си възвръща някаква светлина и цвят и аз видях как пет-шест мъже идват да видят какво става. Единият бе Лони Дейкин. Ядеше кифла и беше облечен в розова памучна фланела с надпис ТУК НЯМАМЕ МЕСТЕН ПИЯНИЦА, ПРОСТО ВСИЧКИ СЕ РЕДУВАМЕ. Не е ли смешно какви неща си спомня човек, когато се готви да умира?