— Кой ти направи това, Джеси? — попита Джими. Понечих да му отговоря, но не можах да изрека нито дума. Което вероятно е все същото, като се има предвид какво се опитвах да кажа. Струва ми се, че исках да кажа: „Баща ми“.
Джеси угаси цигарата си, после сведе поглед към най-горната вестникарска снимка. Тясното налудничаво лице на Реймънд Андрю Джубърт се вторачи прехласнато насреща й… точно както той се бе вторачил в нея от ъгъла на спалнята през първата нощ и от кабинета на мъртвия й съпруг през втората. Почти пет минути минаха в това мълчаливо съзерцание. Сетне, с изражението на човек, който се сепва от кратка дрямка, Джеси запали нова цигара и отново се върна на писмото си. Напомнителят сега обявяваше, че се намира на страница седем. Тя се протегна, вслуша се в тихите пукащи звуци на гръбнака си, после отново пое леко по клавишите. Маркерът възобнови своя танц.
След двадесет минути — двадесет минути, през които открих колко мили, загрижени и забавно смахнати могат да бъдат мъжете (Лони Дейкин ме попита дали не искам малко мидол) — вече бях в линейка на „Бърза помощ“ и пътувах към болницата „Нортърн Къмбърланд“ с мигаща лампа и виеща сирена. Час по-късно лежах в болнично легло, наблюдавах как през една тръбичка в ръката ми тече кръв и слушах някакъв кънтри тъпанар да пее колко труден е станал животът му, откак любимата му го напуснала, а камионетката му се повредила.
Това е доста добър завършек за Първа част от моята история, Рут — можеш да я наречеш „Смелата женичка минава по леда“ или „Как се измъкнах от белезниците и се добрах до спасението“. Има още две части, които наричам „Последиците“ и „Гвоздеят“. Ще премина бегло през „Последиците“ — отчасти защото тя е наистина интересна само ако в момента търпиш присаждане на кожа и съответните болки, но главно защото искам да стигна до „Гвоздея“, преди да се уморя и да ми се завие свят от компютъра, така че да не мога да го разкажа — а имам нужда да го разкажа. Пък и ти всъщност заслужаваш да ти се разкаже. Тази идея ми хрумна току-що и тя е самата гологъза истина, както казвахме някога. В крайна сметка, ако не беше „Гвоздеят“, сигурно въобще не бих седнала да ти пиша.
Преди да стигна до него обаче, трябва да ти разкажа още малко за Брандън Милърън, който за мен всъщност олицетворява този период на „Последиците“. Възстановяването ми бе още в първата, истински грозната си фаза и точно тогава се появи Брандън и, кажи-речи, ме осинови. Иска ми се да го нарека мил човек, защото той бе винаги насреща по време на един от най-кошмарните периоди от живота ми, но всъщност не в това е ролята му — ролята му е в това да ми помага да издържа, да поддържа яснотата по всички флангове и да се грижи всички лампички да са наред. Но и това не е точно — той е много повече от това и е много по-добър, — но времето напредва и трябва да продължавам. Достатъчно е да кажа, че за човек, чиято работа беше да брани интересите на една консервативна адвокатска фирма в зародиша на една потенциално гадна ситуация, в която е замесен един от старшите съдружници, Брандън отдели доста време, за да ми държи ръката и да ми дава кураж. Освен това никога не ми се е карал, че му рева по реверите на изтупаните костюми. Ако това беше всичко, сигурно не бих продължавала да пиша за него, но има и още нещо. Нещо, което той направи за мен едва вчера. Не се отчайвай, бебче — ще стигнем и дотам.
Джералд работи заедно с Брандън доста време през последните четиринадесет месеца от живота си — по някакво дело, в което бе замесена една от най-големите вериги супермаркети тук при нас. Те спечелиха каквото трябваше да спечелят и, което е по-важно за искрено твоята — установиха добри взаимоотношения. Предполагам, че когато старите пушки начело на фирмата махнат името на Джералд от бланките, мястото му ще заеме името на Брандън. Междувпрочем Брандън е идеалният човек за тази служба, която при първата си среща с мен в болницата самият той нарече контрол върху щетите.
Има нещо наистина мило в него — да, наистина — и се държа честно с мен от самото начало, но, разбира се, все пак си имаше и своя програма. Повярвай ми, мила, когато ти казвам, че в това отношение нищо не ми е убягнало: в края на краищата бях омъжена за адвокат почти две десетилетия и зная колко яростно разпределят адвокатите различните аспекти от живота и личността си. Предполагам, че именно това им позволява да оцеляват без прекалено много сривове, но същото нещо прави немалко от тях безкрайно противни.