Брандън никога не е бил противен, но той имаше мисия: да държи под похлупак всяко лошо нещо, което може да се разчуе за фирмата. Това означаваше да държи под похлупак и всяко лошо нещо, което може да се разчуе за Джералд или за мен, разбира се. Това е такъв вид работа, в която човек може да се издъни още при първата вълна от лош късмет, но въпреки това Брандън я пое като едното нищо… и което още повече му прави чест, нито веднъж не се опита да ми каже, че я е поел от уважение към паметта на Джералд. Пое я защото тя представляваше за него това, което самият Джералд наричаше ковачница за кариерата — онзи вид работа, който може да отвори бърза пряка пътечка към следващия ешелон, стига да излезе на добър край. За Брандън тя излиза на добър край и това ме радва. Той прояви огромно внимание и съчувствие към мен, което сигурно е достатъчен повод да се радвам за него, но съществуват и още два повода. Той никога не изпадаше в истерия, когато му казвах, че някой от пресата се е обадил или е наминал, и никога не се държа към мен така, сякаш съм само част от бизнеса — само това и нищо друго. Искаш ли да знаеш какво мисля всъщност, Рут? Въпреки че съм със седем години по-възрастна от мъжа, за когото ти говоря, и все още изглеждам съсипана, саката и обезобразена, струва ми се, че Брандън Милърън може мъничко да се е влюбил в мен… или в героичната женичка, която вижда във въображението си, щом ме погледне. Не мисля, че за него това има нещо общо със секса (във всеки случай засега не — с моите четиридесет и осем килограма все още доста приличам на оскубано пиле, окачено на витрината на месарски магазин) и това ме устройва: ще бъда напълно щастлива, ако никога повече не легна с мъж. Все пак ще те излъжа, ако кажа, че не ми харесва да виждам този поглед в очите му — този, който казва, че сега съм част от програмата му — аз, Джеси Анджела Мъхаут Бърлингейм, за разлика от неодушевената буца, която шефовете му вероятно наричат Онази Злощастна История Бърлингейм. Не зная дали мястото ми в програмата на Брандън е преди фирмата или след нея, или точно до нея, нито пък ме интересува. Достатъчно ми е да зная, че съм вътре в нея и че съм нещо повече от…
Тук Джеси спря и се замисли, почуквайки с левия показалец по зъбите си. Дръпна дълбоко от поредната цигара, после продължи.
…от благотворителен страничен ефект.
По време на полицейските разпити Брандън стоеше винаги до мен с включено касетофонче Всеки път той учтиво, но неумолимо обръщаше внимание на всички присъствуващи — включително на стенографите и медицинските сестри, — че ако някой разгласи общопризнатите за сензационни детайли по случая, ще се изправи пред всички гадни последици, които може да измисли една голяма новоанглийска адвокатска фирма с изключително консервативни разбирания за морала. Сигурно е бил толкова убедителен за тях, колкото и за мен, защото никой от посветените не проговори пред пресата.
Най-лошите разпити бяха по време на трите дни, които прекарах в интензивното отделение на „Нортърн Къмбърланд“ — предимно в смучене на кръв, вода и електролити през пластмасови тръбички. Полицейските доклади, които излизаха от тези сеанси, бяха толкова странни, че когато се появяваха по вестниците, изглеждаха почти правдоподобни. Приличаха на смахнатите истории, дето ги пускат от време на време — онези в стил „мъж заръфал куче“. Само дето тази всъщност беше „куче заръфало мъж“… и жена също, що се отнася до тази версия. Искаш ли да чуеш какво отиде в папките? Добре, ето го:
Ние решаваме да прекараме деня на вилата си в западен Мейн. След едно сексуално преживяване, което е две трети свада и една трета секс, влизаме да се изкъпем заедно. Джералд излиза от банята, докато аз си мия косата. Оплаква се от газове, вероятно от сандвичите, които сме яли на път от Портланд, и ме пита дали в къщата има лекарства за стомах. Казвам, че не зная, но ако има, трябва да са на шкафа или на рафта. След три-четири минути, докато си плакна косата, чувам някакъв вик. Този вик явно възвестява началото на мощна сърдечна атака. Последван е от тежко тупване — звук от тяло, което пада на пода. Изскачам от душа и когато изтичвам в спалнята, краката ми се подхлъзват. Падам в нокаут и си удрям главата в ръба на шкафа.
Според тази версия, скалъпена от господин Милърън и госпожа Бърлингейм — и подкрепена възторжено от полицията, бих могла да прибавя, — аз се връщам частично в съзнание няколко пъти, но всеки път отново припадам. Когато стигам до последния път, кучето се е уморило от Джералд и си похапва от мен. Качвам се на леглото (според нашата история двамата с Джералд сме го намерили на това място — може би преместено от работниците, които са идвали да лъскат пода — и сме били толкова възбудени, че не сме си направили труда да го върнем на мястото му) и отпъждам кучето, като мятам по него водната чаша на Джералд и пепелника от братството. После отново припадам и прекарвам следващите няколко часа в безсъзнание, а кръвта ми облива цялото легло. По-късно отново се събуждам, добирам се до колата и накрая стигам до спасението… впрочем след още един припадък. При сблъсъка с крайпътното дърво.