Веднъж попитах Брандън как е убедил полицията да приеме тази безсмислица. Той ми отговори: „Това разследване е на щатската полиция, Джеси, а ние — става въпрос за фирмата — имаме доста приятели там. Викам на помощ всички необходими любезности, но истината е, че не стана нужда да се престаравам. Ченгетата също са човешки същества, знаеш ли. Веднага щом са видели белезниците да висят от креватните стълбове, тези момчета съвсем ясно са разбрали какво се е случило. Не за първи път виждат белезници след като на някой му е изгърмял карбураторът, повярвай ми. Сред тези полицаи — щатски или местни — нямаше нито един, който би искал да види как ти и мъжът ти се превръщате в мръсна шега заради нещо, което всъщност не е нищо повече от една гротескна злополука.“
Отначало дори на Брандън не казвах за мъжа, който си мислех, че съм видяла, нито за стъпката, нито за обицата, нито за нещо друго. Чаках, разбираш ли — предполагам, че съм следяла накъде ще задуха вятърът.
Джеси погледна последното, поклати глава и отново започна да печати.
Не, глупости. Чаках някое ченге да влезе с едно найлоново пликче за веществени доказателства, да ми го подаде и да ме помоли да идентифицирам халките — за пръсти, не за уши, — които са вътре. „Почти сме сигурни, че са ваши, — щеше да каже той, — защото от вътрешните им страни са гравирани вашите инициали и тези на съпруга ви, а освен това ги намерихме на пода в неговия кабинет.“
Продължавах да очаквам това, защото ако ми покажеха пръстените, щях със сигурност да зная, че Среднощният Ухажор на малката женичка е бил само плод на моето въображение. Чаках и чаках, но това не ставаше. Накрая, точно преди първата операция на ръката ми, разказах на Брандън как ми е хрумнала идеята, че не съм била сама в къщата, поне не през цялото време. Казах му, че може да е било само фантазия, това наистина беше възможно, но че тогава всичко е изглеждало много реално. Не казах нищо за собствените ми липсващи пръстени, но говорих много за стъпката и бисерната обица. Май би било честно да кажа. че за обицата направо се разбъбрих, и струва ми се зная защо: тя трябваше да олицетворява всичко, за което не смеех да говоря дори с Брандън. Разбираш ли? И докато му разказвах всичко това, аз непрекъснато повтарях неща като „После ми се стори, че видях“ или пък „Бях почти сигурна, че“. Трябваше да му кажа, трябваше да кажа на някого, защото страхът ме разяждаше като киселина, но се опитах всячески да му покажа, че не смесвам субективните усещания с обективната действителност. Преди всичко се опитвах да не му позволя да разбере колко бях уплашена все още. Защото не исках да ме помисли за луда. Не ми пукаше, ако ме сметнеше за малко истерична — такава цена бях готова да платя, само и само да не попадна в плен на още една гадна тайна, подобна на тайната за това, което ми направи баща ми в деня на затъмнението, — но за нищо на света не исках да ме помисли за луда. Не исках дори да допуска тази възможност.
Брандън взе ръката ми, потупа я и ми каза, че може да разбере подобна мисъл — при такива обстоятелства сигурно било нормално. Но най-важно било да запомня, че това не е по-реално от душа, който сме взели с Джералд след нашата малко грубичка гимнастика върху леглото. Полицаите обиколили къщата и ако в нея бил влизал някой, те почти със сигурност щели да намерят някакви следи от присъствието му. Това ставало още по-вероятно, като се вземел предвид фактът, че къщата съвсем наскоро е била подложена на голямо есенно чистене.
„Може наистина да са намерили следи от него — казах аз. — Може някое ченге да е пъхнало обицата в собствения си джоб.“
„Без съмнение по света има достатъчно лекопръсти ченгета — отвърна той, — но ми е трудно да повярвам, че дори някой глупак ще си рискува кариерата за единична обица. По-лесно бих приел, че онзи, дето мислиш, че е влизал в къщата, след това се е върнал да си я прибере.“
„Да! — рекох аз. — Това е възможно, нали?“
Той понечи да поклати глава, после вместо това вдигна рамене.
„Всичко е възможно, а това включва както алчността, така и човешките грешки от страна на следователите, но…“ Той спря и ме погледна с едно изражение, което аз наричам Брандън Строг Но Справедлив. Голяма част от размислите ти се основават на идеята, че тези ченгета са минали през къщата като лисицата с опашката и с това са приключили. „Не е било така. Ако вътре е имало трети участник, по-вероятно е полицаите да са намерили следи от него. А ако бяха намерили следи от трети участник, аз щях да знам.“