„Добре. Това ме успокоява. Но все пак в работата на полицията влиза най-малкото да си попрехвърли възможността за някаква измама — те трябва да обмислят възможността да си отишла малко по-далеч от простата надежда съпругът ти да има това, което в занаята наричат «мазолеста коронарна».“
„Нямах никаква представа, че има проблеми със сърцето! — казах аз. — Явно и застрахователните компании не са имали. Ако знаеха, никога нямаше да подпишат, не е ли така?“
„Застрахователните компании ще застраховат всеки, който е готов да плати достатъчно — рече той, — а застрахователните агенти на Джералд не са го виждали как пуши цигарите една след друга и как обръща чашите на екс. Ти си го виждала. Като оставим настрана всички възражения, ти би трябвало да си знаела, че инфарктът му само търси къде да се случи. Ченгетата също знаят това. Така че те казват: «Да предположим, че тя си е поканила приятел на вилата, без да казва на съпруга си? И да предположим, че този приятел просто изскача от дрешника и изкрещява „буху-буху“ в най-подходящия за нея и най-неподходящия за нейния старец момент?» Ако ченгетата имаха и най-дребната улика за нещо подобно, ти щеше да си доста затънала, Джеси. Защото в някои подбрани моменти един бодър вик «буху-буху» може да се разгледа като акт на чистопробно убийство, фактът, че си прекарала два дни в белезници и е трябвало наполовина да се одереш, за да излезеш от тях, силно противоречи на възможността за съучастник, но в определен смисъл самото присъствие на белезниците прави възможността за съучастник наглед правдоподобна за… ами за определен тип полицейско мислене, да кажем.“
Аз го зяпнах смаяна. Чувствувах се като жена, която току-що е разбрала, че танцува кадрил на ръба на бездънна пропаст. Загледана в сенчестите равнини и извивки на лицето му над светлия кръг от нощната лампа, до този миг аз на няколко пъти си бях помисляла за възможността полицията да ме смята за убийца на Джералд, но то ми изглеждаше само зловеща шега. Слава Богу, че никога не се пошегувах с това пред ченгетата, Рут!
Брандън каза: „Разбираш ли защо сигурно е по-разумно да не се споменава тази идея за натрапник в къщата?“
„Да — отвърнах аз. — По-добре да не разлайваме кучетата, нали?“
Щом казах това, веднага в ума ми изплува картината с онова проклето псе, което влачи Джералд по пода, захапало ръката му — виждах парчето кожа, което се бе отпрало и висеше от муцуната на животното. Открили клетото проклето същество след няколко дена, между другото — било си направило малко леговище под навеса за лодката на семейство Лаглън, на около седемстотин метра нагоре по брега. Имало си там доста голямо парче от Джералд, тъй че трябва да се е върнало поне още един път след като го подгоних с фаровете и клаксона на мерцедеса. Застреляли го. Имало бронзова каишка — жалкото е, че не била от стандартните, по които служителите от „Контрол върху животните“ могат да стигнат до притежателя и да му разгонят фамилията — с името Принц върху нея. Принц, представяш ли си? Когато полицаят Тигърдън дойде да ми каже, че са го убили, бях доволна. Не го обвинявах за това, което направи — то не беше в много по-добро положение от самата мен, Рут, — но тогава бях доволна и сега съм доволна.
Всичко това няма нищо общо с въпроса обаче — разказвах ти за моя разговор с Брандън след като му казах, че в къщата може да е имало непознат. Той се съгласи, при това доста натъртено, че наистина ще е по-добре да не разлайваме кучетата. Реших, че мога да се примиря с това — изпитах огромно облекчение като разказах поне на един човек, — но още не бях напълно готова да се откажа.
„Телефонът ме убеди — казах. — Когато се измъкнах от белезниците и го пробвах, беше мъртъв като Ейб Линкълн. Щом осъзнах това, изведнъж се убедих, че съм права — наистина бе идвал някой и в определен момент бе прерязал телефонната жица между къщата и пътя. Именно това ме накара да си вдигна задника и да се завлека до мерцедеса. Човек не знае какво значи страх, Брандън, докато в един миг не разбере, че е възможно да се намира насред гората с неканен гост.“
Той се усмихваше, но се боя, че този път усмивката му не бе особено пленителна. Беше онази усмивка, която като че ли винаги се изписва върху лицата на мъжете, когато те си мислят колко са глупави жените и как наистина трябва да им се забрани със закон да ходят без придружители. „Стигнала си до извода, че жицата е прерязана, след като си проверила без успех само единия телефон — този в спалнята. Нали така?“
Не се беше случило точно така и не си бях помислила точно това, но кимнах — отчасти защото изглеждаше по-лесно, но главно защото няма особен смисъл да говориш с мъж, на чието лице е изписано това изражение. То казва: „Жени! Не мож живя с тях, не мож ги застреля!“ Ако не си се променила напълно, Рут, сигурна съм, че знаеш за какво говоря и сто на сто ще ме разбереш, като ти кажа, че всичко, което желаех за момента, беше целият този разговор да приключи.