Джеси се облегна назад и запали нова цигара със смътното съзнание, че върхът на езика й пари от тютюневата отрова, че главата й се цепи, а бъбреците й протестират срещу този маратон пред компютъра. Протестират бурно. Къщата бе мъртвешки притихнала — в онзи вид тишина, който можеше да означава единствено, че коравата дребна Мегън Ландис се е понесла към супермаркета и пункта за химическо чистене. Джеси се изуми от факта, че Меги е тръгнала, без да направи поне още един опит да я отдели от компютърния екран. После й хрумна друго — икономката сигурно бе разбрала, че усилието ще отиде на вятъра. Сигурно си е помислила така: „Най-добре да го изкара от организма си, каквото и да е това.“ А и в крайна сметка за нея това бе само работа. Последната мисъл леко жегна Джесиното сърце.
Горе изскърца дъска. Цигарата й спря на два сантиметра от устните.
„Върнал се е! — писна Благоверната. — Ох, Джеси, той се е върнал!“
Само че не беше. Погледът й се пренесе към тясното лице, което я наблюдаваше от купчинките печатарски точици, и тя си помисли: „Зная точно къде се намираш, изчадие такова! Нали?“
Наистина знаеше, но част от ума й продължи да настоява, че това все пак е той — не, не той, а то, нещото-космически каубой, нещото-призрак на любовта, завърнало се да довърши започнатото. То само бе чакало къщата да опустее и ако сега тя вдигнеше телефона от ъгъла на бюрото, щеше да види, че е мъртъв като камък, точно както всички телефони в крайезерната къща онази вечер.
„Твоят приятел Брандън може да се смее колкото си иска, но ние знаем истината, нали, Джеси?“
Тя внезапно протегна вярната си ръка, грабна телефона от вилката и го доближи до ухото си. Чу успокоителното жужене. Върна слушалката на място. В ъглите на устните й заигра загадъчна невесела усмивка.
„Да, зная точно къде си, гадино. Каквото и да мислят Благата и останалите дами в главата ми, Тиквичка и аз знаем, че си облечен в оранжев гащеризон и седиш в една килия на окръжния затвор — онази в далечния край на старото крило, каза Брандън, за да не би другите обитатели да те докопат и да ти разкажат играта още преди да са те завлекли пред съд от твои равни… ако същество като теб въобще има равни. Още не сме се отървали напълно от теб, но ще го направим, обещавам ти.“
Погледът й отново се върна към екрана. Беглата сънливост, предизвикана от съчетанието на хапчето със сандвича, отдавна се бе разсеяла, но въпреки това тя усети някаква всепроникваща немощ и пълна липса на вяра в способността си да довърши започнатото.
„Сега дойде време да говоря за Реймънд Андрю Джубърт“ — така бе написала, но дали беше така? Можеше ли? Толкова бе уморена. Разбира се — та нали почти цял ден ръчкаше проклетия маркер напред по компютърния екран. На това му викаха да блъскаш стените с глава, а ако ги блъскаш твърде силно и твърде дълго, накрая ще си я счупиш. Сигурно би било е най-добре да се качи горе и да подремне. По-добре късно, отколкото никога и прочие помии. Можеше да запази това в паметта, да го извика утре сутринта и отново да се заеме с него…
Прекъсна я гласът на Тиквичка. Този глас вече се обажда ше съвсем рядко и когато го правеше, Джеси се вслушваше в него много внимателно.