„Ако решиш да спреш сега, Джеси, не си прави труда да запазваш написаното. Просто го изтрий. И двете знаем, че никога не ще се осмелиш отново да се срещнеш с Джубърт — не и по начина, по който човек среща нещата, за които пише. Понякога се иска здраво сърце, за да пишеш за нещо, нали? Да извадиш това нещо от дълбините на ума си и да го сложиш на екрана.“
— Да — промълви тя. — Здраво като камък. Може би още по-здраво.
Дръпна от цигарата си, после я смачка недопушена. Попрелисти за последен път изрезките и се взря през прозореца към улицата. Снегът отдавна бе спрял и слънцето грееше ярко, но това нямаше да продължи още дълго — февруарските дни в Мейн са неблагодарни скъпчии.
— Какво ше кажеш, Тиквишке? — попита Джеси празната стая. Говореше с надменния глас на Елизабет Тейлър, толкова харесван от нея в детството й — същият, който напълно подлудяваше майка й. — Продължаваме ли, сладурше?
Отговор не последва, но Джеси не се нуждаеше от отговор. Тя се приведе напред и за сетен път раздвижи маркера. И дълго време не спря, дори за да запали цигара.
37
Сега дойде време да говоря за Реймънд Андрю Джубърт. Няма да е лесно, но ще направя всичко възможно. Тъй че си налей още едно кафе, мила, а ако имаш подръка бутилка бренди, можеш да я попреслушаш. Ето я и Трета част.
Вестникарските изрезки са до мен на бюрото, но статиите и новинарските колонки не разказват всичко, което зная аз, камо ли пък всичко, което има да се знае — съмнявам се, че някой въобще може да си представи всички неща, които Джубърт е извършил (включително и самият Джубърт, предполагам), и сигурно трябва да благодарим на Бог, че е така. Нещата, за които вестниците можаха само да намекнат, и нещата, до които въобще не са стигнали, представляват истинска храна за кошмари и аз не бих искала да ги узнавам всичките. Повечето от това, дето го няма по вестниците, стигна до мен през последната седмица с любезното съдействие на един странно тих, странно смирен Брандън Милърън. Извиках го веднага щом връзките между историята на Джубърт и моята станаха прекалено очевидни, за да не им обръщам внимание.
„Мислиш, че е същият тип, така ли? — попита той. — Този, дето е идвал в къщата при теб?“
„Брандън, — казах, — аз зная, че това е той.“
Той въздъхна, загледа се за малко в ръцете си, после отново вдигна поглед към мен — бяхме в същата тази стая, беше девет часът сутринта и този път нямаше сенки, които да скриват лицето му.
„Дължа ти извинение — рече той. — Тогава не ти повярвах.“
„Зная“ — казах възможно най мило.
„… Но сега ти вярвам. Мили Боже. Колко искаш да узнаеш. Джес?“
Поех дълбоко въздух и казах: „Всичко, каквото можеш да откриеш.“
Той пожела да разбере защо. „Всъщност, ако кажеш, че си е твоя работа и аз да не си пъхам носа, сигурно ще трябва да го приема, но ти искаш от мен наново да отворя нещо, което фирмата смята за приключен въпрос. Ако някой, който знае, че съм се грижил за теб миналата есен, забележи, че душа около Джубърт тази зима, не е невъзможно да…“
„Да си навлечеш някоя беля“ — казах аз. Не бях помисляла за това…
„Да, — рече той, — но не ми пука много от това Аз съм голямо момче и мога да се грижа за себе си… поне така смятам. Много повече ми пука за теб, Джес. Може пак да лъснеш на първа страница след целия ни труд да те свалим от нея възможно най-бързо и безболезнено. Дори и това не е основното нещо това е на сто километра от основното нещо. От Втората световна война насам това е най-отвратителното криминално дело на северна Нова Англия, в което човек може да бръкне. Мисълта ми е, че част от тази история е не само отвратителна, а направо радиоактивна, и ти не бива да се спускаш в заразения район без адски сериозна причина. — Той се засмя малко нервно. — По дяволите, лично аз не бих се спуснал без адски сериозна причина.“
Аз станах, пристъпих към него и взех едната му ръка с моята лява. „И след милион години не бих могла да обясня защо, но ми се струва, че мога да ти кажа какво — ще ти бъде ли достатъчно, поне като начало?“
Той нежно обгърна ръката ми със своята и кимна.
„Има три неща — започнах аз. — Първо, нужно ми е да зная, че той е действителен. Второ, нужно ми е да зная, че нещата, които е направил, са действителни. Трето, нужно ми е да зная, че никога няма да го виждам в ъгъла на спалнята си, когато се събуждам.“
Това отново ми припомни всичко, Рут, и аз се разплаках. В тези сълзи нямаше нищо измамно или изчислено, те просто бликнаха. По никакъв начин не можех да ги спра.
„Моля те, Брандън, помогни ми. Всеки път, щом угася лампата, той застава в мрака на отсрещния ъгъл и се боя, че ако не успея да го извадя на светло, това ще продължи вечно. Нямам друг, когото да помоля, а трябва да разбера. Моля те, помогни ми.“