Сигурно имам страхотен късмет, че е било така.
По време на този месец и нещо след спасяването ми от къщата край езерото научих много за начина, по който работят селските полицейски участъци, но то е нищо в сравнение с това, което научих през последната седмица. Едно от най-изненадващите неща е колко дискретни и тактични могат да бъдат полицаите в малките градчета. Сигурно когато познаваш лично всички хора в областта, която охраняваш, а доста от тях са ти и роднини, дискретността става почти толкова естествена, колкото дишането.
Начинът, по който се занимаха с моя случай, дава само един пример за тази странна и изискана дискретност; друг такъв пример е случаят Джубърт. Разследването е продължило седем години, не забравяй, а докато приключи, в него вече са били посветени много хора — две щатски полицейски управления, четирима окръжни шерифи, тридесет и един заместник-шерифи и само един Господ знае колко местни полицаи. Случаят е бил там, на преден план сред отворените досиета, а до осемдесет и девета година вече били измислили и име за тоя тип — Рудолф, като Рудолф Валентино. Говорели за Рудолф в окръжния съд, докато чакали да свидетелствуват върху другите си случаи, сравнявали бележките си за него на семинари за прилагане на законите в Огъста, Дери и Уотървил, обсъждали го по време на почивките си. „Носехме го и вкъщи, — признал на Брандън един от ченгетата, същият, който му разказал за носовете всъщност. — Така си е. Типове като нас винаги си носят типове като Рудолф вкъщи. Сверяваме последните детайли на някой пикник в задния двор или с някой колега от друг участък си чешем езиците, докато гледаме как хлапетата ни играят бейзбол. Защото човек никога не знае кога ще навърже нещата по нов начин и ще улучи джакпота.“
И тук е истински удивителната част (но ти сигурно вече си ме изпреварила… ако още не си отишла в банята да си издрайфаш червата, разбира се): през всички тези години всички тези ченгета са знаели, че си имат работа е истинско чудовище — по-точно таласъм. — който броди из западните части на щата, и въпреки това историята излезе на бял свят в пресата едва когато Джубърт беше заловен! В известен смисъл намирам това за странно и малко плашещо, но в един много по-широк смисъл го намирам за прекрасно. Сигурно в много от големите градове борбата за спазването на законите не върви така добре, но тук, в Ист Овършу, всичко, което правят, май все още върви направо идеално.
Разбира се, може да се възрази, че има много още да се желае, щом за залавянето на такъв смахнат като Джубърт са нужни седем години, но Брандън ми изясни това накратко. Каза ми, че деятелят (те наистина използуват тази дума) действувал изключително само в незначителни градчета, където бюджетните съкращения принуждавали полицаите да се занимават единствено с най-сериозните и належащи проблеми… което означава престъпления по-скоро спрямо живите, отколкото спрямо мъртвите. Ченгетата казват, че в западната половина на щата действуват поне две банди за отмъкване на коли и четири за обири по магазините, а толкова са само известните на тях. После следват убийците, побойниците, крадците, припрените шофьори и пияниците. И преди всичко познатите истории с дрогите. Купуват се, продават се. отглеждат се. а хората продължават да се съсипват или да се убиват в резултат на употребата им. Според Брандън полицейският шеф в Норуей дори не използувал вече думата кокаин — наричал го Лайно на прах, а в писмените си доклади го изписвал Л… о на прах. Разбрах какво иска да каже той. Когато си полицай в малък град и се опитваш да държиш юздите на цялата лудница, а служебната ти кола е четиригодишен плимут, който сякаш ще се разпадне, щом го пришпориш над сто, работата ти бързо започва да добива приоритети, а един тип, който обича да си играе с мъртъвци, далеч не е в началото на списъка.
Внимателно изслушах всичко това и се съгласих, но не изцяло. „Звучи донякъде вярно, но на места е като самооправдание — казах. — Мисълта ми е, че нещата, дето Джубърт е вършил., хм, те са отивали малко по-далеч от «игра с мъртъвците», не е ли така? Или греша?“
„Въобще не грешиш“ — отвърна той.
Това, което никой от нас не искаше да каже направо, беше. че в продължение на седем години тази уродлива душа се е разнасяла от град на град за минети от мъртвите, а да се прекрати това за мен изглеждаше доста по-важно, отколкото да се спипат гимназистките, които прибират козметични принадлежности от местните магазини, или пък да се открие кой отглежда марихуана в землището зад баптистката църква.
Но важното е, че никой не го е забравил и всички са продължавали да си сверяват бележките. Деятел като Рудолф изнервя ченгетата по ред причини, но основната е тази, че тип, който е достатъчно луд, за да върши такива неща с мъртвите, може да е достатъчно луд, че да ги изпробва и върху все още живите… не че ще живееш много дълго след като Рудолф реши да разцепи главата ти с вярната си брадва… Полицаите били обезпокоени също и от липсващите крайници — за какво са му били те? Брандън казва, че в шерифската служба на окръг Оксфорд известно време обикалял един анонимен меморандум, който гласял: „Може би Рудолф Любовника е всъщност Ханибал Канибала“. Унищожили. го не защото го сметнали само за лоша шега — напротив, — а защото шерифът се опасявал, че може да стигне до пресата.