Бил е приеман и изписван от най-различни заведения за психичноболни след петнадесетата си година, когато са го арестували за извършване на противозаконно сексуално действие с братовчед му. Въпросният братовчед тогава бил на две години. Самият Джубърт също е жертва на сексуални извращения, разбира се — очевидно и баща му, и вторият му баща, и мащехата му са го тормозели. Как беше онази приказка? Семейство, дето си играе заедно, остава заедно?
Изпратили го в „Гейдж Поинт“ — някакво съчетание от изтрезвително заведение, хан и клиника за психичноболни непълнолетни в окръг Ханкок — с обвинението за тежко сексуално извращение, а четири години по-късно, когато бил на деветнадесет, го освободили като излекуван. Това става през седемдесет и трета. Втората половина на седемдесет и пета и по-голямата част от седемдесет и шеста прекарал в една лудница в Огъста. Това станало в резултат на неговия период на Забавления с животните. Зная, че сигурно не трябва да се шегувам с тези неща, Рут — ще ме помислиш за отвратителна, — но истината е, че не зная какво друго да направя. Понякога имам чувството, че ако не се шегувам, ще се разплача, а разплача ли се, не ще мога да спра. Той пъхал котки в боклукчийски кофи. а после ги взривявал с онези големи фишеци, дето ги наричат „консерворазбивачи“, това правел… а от време на време, вероятно когато имал нужда да разнообрази скуката, заковавал с пирони някое кутре за дървесен ствол.
През седемдесет и девета бил изпратен в „Джунипър Хил“ за изнасилване и ослепяване на шестгодишно момче. Този път се очаквало да бъде завинаги, но стигне ли се до политика и държавни заведения — особено държавни заведения за психичноболни, — мисля, би било честно да се каже, че нищо не е завинаги. Изписали го от „Джунипър Хил“ през осемдесет и четвърта, като отново го обявили за „излекуван“. На Брандън му се струва — а и на мен също, — че това повторно оздравяване има по-голяма връзка с бюджетните съкращения за тези държавни заведения, отколкото с някакво чудо на съвременната наука или психиатрия. Във всеки случай Джубърт се върнал в Мотън да живее с мащехата си и нейния мъж, а щатът забравил за него… освен че му издал шофьорски документ. Той минал през практическия изпит и взел напълно редовен документ — в някои отношения аз намирам това за най-удивителния факт, — а в един момент в края на осемдесет и четвърта или началото на осемдесет и пета започнал да го използува за обиколките си из местните гробища. Не си губело времето момчето. През зимата си имало своите крипти и мавзолеи, през пролетта и есента прониквало в сезонни къщи и домове из целия западен Мейн, събирайки всичко, което възбуждало фантазията му — „моите неща“, нали разбираш. Очевидно имал голяма слабост към снимки в рамки. Открили четири сандъка с такива снимки на тавана в къщата на Кингстън Роуд. Брандън казва, че още ги броят, но общото число сигурно ще възлезе на повече от седемстотин.
Невъзможно е да се каже до каква степен „тате-мама“ са участвували във всичко това, преди Джубърт да им види сметката. Сигурно са участвували доста, защото Джубърт не е положил ни най-малко усилие да скрие какво върши. Що се отнася до съседите, тяхното мото, изглежда, гласи така: „Те си плащаха сметките и не общуваха с никого. Нас не ни засяга.“ Това съдържа някаква злокобна перфектност, не мислиш ли? Новоанглийска готика, представена от „Списание за психиатрия на анормалното“.
В мазето намерили друг, по-голям плетен сандък. Брандън преснимал полицейските фотографии, които документират тази конкретна находка, но отначало се колебаеше дали да ми ги покаже. Хм… това всъщност е доста меко казано. Този беше единственият момент, в който той се поддаде на изкушението, изпитвано като че ли от всеки мъж — знаеш за какво говоря — да се прави на Джон Уейн. „Айде малката, чай само да минеме индянските трупове, глей към пустинята. Ше ти кажа кат свършат.“
„Готов съм да приема, че може би Джубърт е бил в къщата при теб — каза той. — Трябва да съм някакъв проклет щраус с глава, заровена в пясъка, ако поне не допусна тази мисъл — всичко съвпада. Но ми отговори на следния въпрос, Джеси: защо продължаваш с всичко това? Каква полза изобщо може да има?“
Не знаех как да отговоря Рут, но знаех едно: не можех да направя нищо, което да направи нещата по-лоши, отколкото вече бяха. Тъй че аз се заинатих и накрая Брандън разбра, че малката няма да влезе обратно В „дилиджанса“, докато не погледне индянските трупове. Така че Видях снимките. Тази, която разглеждах най-дълго, в ъгъла си имаше прикрепена бележчица с надпис ВЕЩЕСТВЕНО ДОКАЗАТЕЛСТВО 217 НА ЩАТСКАТА ПОЛИЦИЯ. Все едно гледах видеолента, на която някой е записал най-ужасния ми кошмар. Снимката показваше квадратен плетен сандък с отворен капак, за да може фотографът да заснеме съдържанието му, което по случайност представляваше купища кости, примесени с влудяваща колекция от накити: някои фалшиви, други ценни, някои откраднати от летни къщи, други несъмнено измъкнати от студените ръце на труповете, пазени в студените камери на малките градчета.