Гледах снимката — толкова изцъклена и някак гола, каквито са винаги полицейските снимки — и отново се върнах на езерото. Това стана мигновено, без никакъв преход. Без да си спомням, разбираш ли? Аз съм там. окована и безпомощна, гледам как сенките прелитат през ухиленото лице, чувам се как му казвам, че ме плаши. А после той се навежда да вземе сандъка, трескавите очи не се откъсват от лицето ми и аз виждам този мъж — това същество — да бърка вътре с разкривените си, безформени пръсти, виждам как тези пръсти започват да разбъркват костите и бижутата и чувам звуците, които те издават — като полепнали в мръсотия кастанети.
И знаеш ли кое най-много ме преследва? Мислех, че това е баща ми, че това е моят татко, завърнал се от мъртвите, за да направи това, което е искал да направи преди. „Давай — казах му аз. — Направи го, но ми обещай, че после ще ме отключиш и ще ме пуснеш. Само ми обещай това.“
Мисля, че дори да знаех кой е всъщност, пак бих му казала същото, Рут. Мисля ли? Зная, че щях да му кажа същото. Разбираш ли? Щях да го оставя да си пъхне члена — члена, който е пъхал в гниещите гърла на мъртви мъже — вътре в мен, стига само да ми бе обещал, че няма да умра като куче от мускулни спазми и конвулсии, което ме чакаше. Стига само да бе обещал, че ЩЕ МЕ ОСВОБОДИ.
Джеси спря за момент. Дишаше толкова бързо и тежко, че почти се задавяше. Погледна към думите на екрана — невероятното, неописуемото признание на екрана — и почувствува внезапен силен порив да ги изтрие. Не защото се срамуваше, че Рут ще ги прочете — срамуваше се, но не това бе причината. Причината бе, че не искаше да се занимава с тях, а предполагаше, че ако не ги изтрие, ще трябва да направи точно това. Думите имат способността да създават свои собствени повели.
„Не и преди да излязат изпод ръцете ти“ — помисли Джеси и протегна облечения в черно показалец на десницата си. Докосна бутона DELETE, за да ги изтрие — погали го всъщност, — после се отдръпна. Това бе истина, нали?
— Да — рече тя с онзи приглушен глас, който използуваше толкова често в часовете на пленничеството си. Но сега поне не говореше на Благата или на вътрешната Рут — беше се завърнала при себе си, без да се налага да минава по обиколни пътища. Това вероятно бе някакъв напредък. — Да, истината е, да.
И нищо друго освен истината, така че Бог да й е на помощ. Нямаше да употреби бутона DELETE върху нея, независимо за колко гадна биха я сметнали някои хора — включително и тя самата всъщност. Щеше да я остави. В крайна сметка можеше да реши да не изпраща писмото (дори не знаеше дали е честно да го изпраща — да натовари една жена, която не бе виждала от години, с това бреме от болка и лудост), но нямаше да изтрие нищо. Което означаваше, че е по-добре да приключи сега, набързо, преди остатъкът от куража й да я напусне, а остатъкът от силите й да се стопи. Джеси се приведе напред и отново започна да печати. Брандън каза: „Има едно нещо, което ще трябва да запомниш и да признаеш, Джеси — няма конкретно доказателство. Да, зная, че пръстените ти са изчезнали, но за тях може да си била права в началото — нищо чудно да ги е взело някое лекопръсто ченге.“
„Ами Веществено доказателство 217? — попитах. — Плетеният сандък?“
Брандън вдигна рамене и аз получих един от онези взривове от прозрение, които поетите наричат епифания. Той продължаваше да вярва във възможността плетеният сандък да е бил просто съвпадение. Това не беше лесно, но беше по-лесно от необходимостта да приеме всичко останало — най-вече факта, че чудовище като Джубърт може да е докоснало живота на някой, когото самият той познава и харесва. Това, което видях върху лицето на Брандън Милърън в този ден, бе абсолютно просто: той щеше да пренебрегне цял куп обстоятелствени улики и да се съсредоточи върху липсата на конкретни доказателства. Щеше да се придържа към идеята, че всичко е било само плод на моята фантазия, която се вкопчва в случая Джубърт, за да обясни една особено ярка халюцинация, получена от мен по време на часовете, прекарани в белезници върху леглото.