— О, стига глупости — каза тя. Усети неизразимо облекчение, когато чу другият глас — гласът на Рут — да излиза от устата й. Понякога (е, думата „често“ би била по-вярна в случая) мразеше гласа на Благоверната; мразеше го и се боеше от него. Той често бе глупав и плиткоумен, Джеси съзнаваше това, но в същото време в него имаше такава сила, че трудно можеше да му се възрази.
Благата винаги бързаше да я увери, че си е купила най-неподходящата рокля или че не е избрала добър доставчик за ежегодното парти в края на лятото, което Джералд уреждаше за другите партньори от фирмата и жените им (само дето всъщност го уреждаше Джеси; Джералд просто се щураше, сумтеше, хъмкаше и трупаше дивиденти). Точно Благата винаги настояваше, че тя трябва да отслабне с три килограма. Този глас нямаше да я остави на мира дори ако ребрата й се брояха под кожата. „Остави ребрата! — крещеше той с интонацията на самодоволен ужас. — Погледни си циците, госпожа! И ако те не те накарат да издрайфаш цяла кофа, погледни си бедрата!“
— Стига глупости — повтори тя, като се опита да подчертае силно думите, но чу в гласа си едно леко потрепване, което не беше на добро. Въобще не беше на добро. — Той знаеше, че говоря сериозно… знаеше го. В такъв случай кой е виновен?
Но наистина ли беше така? В определен смисъл да — тя бе видяла как той решава да пренебрегне това, което съзира на лицето й и чува в гласа й, защото то щеше да провали играта. Но в друг смисъл — много по-значим от този — тя знаеше, че това въобще не е вярно, защото Джералд не бе взимал насериозно почти нищо казано от нея през последните десет-дванадесет години от съвместния им живот. Той почти бе направил втора кариера от факта, че не чуваше какво му говори тя, освен ако то не се отнасяше за храната или за мястото, където трябва да бъдат в еди-колко си часа на еди-коя си дата. („И гледай да не забравиш, Джералд!“) Единствените други изключения от Неписаното правило на ушите бяха недружелюбните забележки за пиенето или теглото му. Той чуваше онова, което тя имаше да му каже по тези два въпроса, и то никак не му се нравеше, но го приемаше като неделима част от някакъв митичен естествен ред: рибата плува, птицата лети, съпругата опява.
Та значи какво точно бе очаквала тя от този мъж? Да каже: „Добре, мила, веднага ще те освободя и между другото, благодаря ти, че ми отвори очите.“
Да, тя подозираше, че една наивна част от нея, една част с овлажнели момичешки очи бе очаквала именно това.
Дърворезачката, която от известно време отново бе започнала да ръмжи и да скрипти, изведнъж замлъкна. Кучето, гмурецът и дори вятърът също бяха замлъкнали, поне временно. Тишината се разстла плътна и осезаема като десетгодишен непобутван прах в празна къща. Не чуваше звуци от кола или камион, дори далечни. И гласът, който проговори сега, принадлежеше само на нея и на никого другиго.
— О, Господи! — каза той. — Съвсем сама съм тук. Съвсем сама.
3
Джеси стисна клепачите си. Преди шест години бе преживяла безплоден петмесечен период на посещения при една терапевтка-съветничка, без да казва за това на Джералд, защото знаеше, че той ще се отнесе саркастично… и вероятно ще се разтревожи за евентуалните каши, които може да е забъркала. Бе представила своя проблем като стрес и Нора Калигън, терапевтката, я бе научила на една проста техника за отпускане.
„Повечето хора свързват броенето до десет само с Патока Доналд, който се опитва да се овладее — казваше Нора Калигън, — но когато човек брои до десет, той всъщност получава възможност да нагласи отново емоционалните си уреди… а всеки, който не се нуждае от емоционална пренагласа поне веднъж дневно, вероятно има много по-сериозни проблеми от твоите или моите.“
Този глас също бе достатъчно ясен, толкова ясен, че успя да извика на лицето й малка, замислена усмивчица.
„Нора ми харесваше. Много ми харесваше.“
Беше ли съзнавала тя, Джеси, този факт тогава? Донякъде се изненада, когато откри, че не може да си спомни точно, както не можеше да си спомни защо бе престанала да посещава Нора всеки вторник следобед. Предполагаше, че всички онези неща — осигурителният фонд, приютът за бездомници на Корт Стрийт, може би новата акция за попълване на библиотечния фонд — изведнъж са изникнали едновременно. Случлайно, както отбелязваше една друга пошла „мъдрост“ на Новата ера. Все пак отказването сигурно бе дошло за добро. Ако човек не очертае някъде границата, терапията просто си продължава и продължава, докато клиентът и терапевтът не поемат заедно към онзи огромен групов сеанс в небесата.