„Кой беше това, Джеси? Кой ти внуши, че си грозна и непотребна? Кой избра Джералд Бърлингейм за твоя душевна половинка и за твой Принц Чаровник още преди да го срещнеш на онова парти на запознанствата, организирано от Републиканската партия? Кой реши, че той е не само онова, от което имаш нужда, но и точно това, което заслужаваш?“
С огромно усилие Джеси отпъди от ума си този глас — всички гласове, както горещо се надяваше. Започна да рецитира мантрата отново, този път на глас.
— Едно за стъпалата, пръстенца-прасенца, две пък за краката, дълги и прекрасни, с три правя секса, там всичко е ясно, ханшът е четвърти с извивките си сладки, пет ми е стомахът, там пускам вкусни хапки. — Тя не можа да си спомни останалите стихчета (което вероятно беше един вид Божия благодат — силно подозираше, че Нора е скалъпила тези стихчета сама, вероятно поглеждайки към публикациите в някое от онези безобидни и добронамерени списания за жени, които лежаха върху масичката в чакалнята пред нейния кабинет) и затова продължи без тях: — Шест са ми гърдите, седем — раменете, осем е за шията…
Тя поспря, за да си поеме дъх, и с облекчение установи, че пулсът й е спаднал от галоп към бърз бяг.
— …девет е брадата, десет са очите. Очи, погледнете!
Тя изпълни действието, посочено от думите, и спалнята изскочи ярка от небитието в реалността около нея, някак нова и — поне за момента — почти толкова приятна, колкото й се бе сторила през първото лято, което прекараха в къщата заедно с Джералд. През седемдесет и девета — година, която някога звучеше като отглас от научнофантастичен роман, а сега изглеждаше невъзможно антична.
Джеси погледна към сивите дъсчени стени, към високия бял таван, върху който трептяха отблясъците от езерото, и към двата големи прозореца от двете страни на леглото. Този от лявата й страна гледаше на запад към кея, склона отвъд него и покъртително ярката синева на езерото. Десният осигуряваше не толкова романтична гледка — алеята и нейния сив достолепен мерцедес, навършил цели осем години и вече с понапръскана от първите ръждиви петънца броня.
Точно в отсрещния край на стаята видя преливащите се пъстроцветни крила на една пеперуда, която висеше в рамка върху стената над тоалетката, и си спомни със суеверна липса на изненада, че това беше подаръкът от Рут за тридесетия й рожден ден. Оттук не можеше да види дребния надпис, избродиран с червен конец, но знаеше, че е там: „Ниъри, 83“. Още една година от научната фантастика.
Недалеч от пеперудата (и в идиотско несходство с нея, макар никога да не бе събрала достатъчно кураж, за да посочи това на съпруга си), от един хромиран гвоздей висеше Джералдовата халба от студентското дружество „Алфа Гама Ро“. „Ро“ не беше много ярка звезда в галактиката на университетското братство — другите му членове го наричаха „Алфа Няма Що“, — но Джералд носеше иглата му на врътовръзките си с някаква извратена гордост, а халбата пазеше на стената и всяка година, щом дойдеха тук през юни, пиеше от нея първата си лятна бира. Това беше истински ритуал, който понякога — дълго преди днешната веселбичка — я караше да се пита дали е била вменяема, когато се е омъжвала за Джералд.
„Някой трябваше да спре това — помисли си тя с печал. — Някой наистина трябваше да го спре, защото гледай какво стана.“
Върху стола от другата страна на вратата за банята виждаше спретнатата поличка-панталон и блузата без ръкави, с които бе облечена в този необичайно топъл есенен ден; сутиенът й пък висеше от дръжката на вратата за банята. А върху леглото и краката й, превръщайки нежните косъмчета върху бедрата им в златист мъх, лежеше ярка лента от следобедна слънчева светлина. Не беше светлият квадрат, застинал почти неподвижен по средата на леглото в един часа, нито ромбът, който лежеше там в два; това беше широка лента, която скоро щеше да изтънее в ивица, и макар някое спиране на тока да бе разказало играта на електронния радиочасовник върху тоалетката (сега екранчето му мигаше непрекъснато на 12:00, неумолимо като неонова реклама на нощен бар), светлата лента й показваше, че наближава четири. Не след дълго ивицата щеше да запълзи към края на леглото и тя щеше да види сенки по ъглите и под масичката до стената. И когато ивицата се превърнеше в нишка, която най-напред плъзва но пода, а после поема нагоре по отсрещната стена, като непрекъснато бледнее по пътя си, тези сенки щяха да се измъкнат от местата си и да се пръснат из стаята подобно на мастилени петна, които растат и изсмукват светлината. Слънцето клонеше на запад — след час, най-много час и половина то щеше вече да залязва, а четиридесетина минути след това щеше да е тъмно.