Тази мисъл не я паникьоса — поне не още, — но все пак спусна над ума й мрачен воал, а над сърцето й хладна атмосфера на ужас. Видя се как лежи тук, прикована към леглото, малко над и настрани от мъртвия Джералд на пода, видя как лежат тук заедно в мрака дълго след като човекът с дърворезачката се е върнал при жената, децата и добре осветения си дом, а кучето се е запиляло някъде надалеч и за компания е останал само онзи проклет гмурец от езерото — само той и никой друг.
Господин и госпожа Джералд Бърлингейм прекарват една последна дълга нощ заедно.
Поглеждайки към бирената халба и пъстрата пеперуда — нежелани съседи, които можеха да се понасят само в сезонна къща като тази, — Джеси си помисли, че е лесно да размишляваш за миналото и също толкова лесно (макар и доста по-неприятно) да се впуснеш във възможните варианти на бъдещето. Най-трудната работа като че ли беше да останеш в настоящето, но тя реши, че трябва да направи всичко възможно и да остане в него. В противен случай тази отвратителна ситуация сигурно щеше да стане много по-отвратителна. Не можеше да разчита на някакво чудо свише, което да я измъкне от това ужасно положение, от този кошмар, но ако успееше сама да го направи, очакваше я допълнително възнаграждение: щеше да си спести неудобството да лежи тук почти чисто гола, докато някакъв шерифски наместник я отключва, пита я какво, за Бога, е станало и в същото време хубавичко оглежда чудната бяла снага на овдовялата съпруга.
Имаше и още две неща. Какво ли не би дала да ги отстрани поне временно, но не можеше. Ходеше й се до тоалетната и беше жадна. В момента нуждата да се разтовари бе по-силна от нуждата да зареди, но именно желанието й за глътка вода я притесняваше повече. Още не беше кой знае какво, но ако не успееше да разкара белезниците и да стигне до чешмата, щеше да стане другояче. Толкова другояче, че просто не й се мислеше.
„Ще бъде смешно да умра от жажда на двеста метра от деветото по големина езеро в Мейн“ — помисли си тя, после поклати глава. Това не беше деветото по големина езеро в Мейн; за какво всъщност мислеше тя? Деветото по големина езеро беше Дарк Скор, онова, на което ходеше с родителите си, брат си и сестра си преди толкова много години. Още преди гласовете. Още преди…
Тя спря този поток. Трудно. Дълго време не бе мислила за езерото Дарк Скор и нямаше намерение да започва сега, с белезници или без белезници. По добре да мисли за жаждата си.
„Какво има да му мислиш, маце? Психосоматика, това е. Жадна си, защото знаеш, че не можеш да станеш и да си налееш вода. Толкова е просто.“
Но не беше. Тя се бе счепкала с мъжа си и двата бързи ритника, които му нанесе, отприщиха верижна реакция, довела в крайна сметка до неговата смърт. Самата тя преживяваше последствията от един съществен хормонален разход. На професионален език това се наричаше шок, а един от най-честите симптоми на шока бе жаждата. Може би трябваше да счита за късмет това, че устата й не беше още по-пресъхнала, поне на този етап и…
„И може би поне по този въпрос мога да направя нещо…“
Джералд беше човек на навика до мозъка на костите си и един от навиците му изискваше да държи чаша вода откъм своята страна на рафта над таблата на леглото. Тя изви врат нагоре и надясно и я видя — беше там, висока чаша вода с малка купчинка топящи се ледени кубчета, които плуваха на повърхността. Без съмнение чашата бе на поставка, така че да не остави следа върху рафта — такъв си беше Джералд, винаги стриктен за дреболиите. Малки капчици кондензиран въздух бяха избили по външната стена на чашата като пот.
При вида на тази гледка Джеси усети първия болезнен пристъп на истинска жажда. Той я накара да оближе устни. Приплъзна се толкова надясно, колкото й позволи веригата на десните белезници. Това представляваше само двадесетина сантиметра, но я доведе до Джералдовата половина на леглото. При това движение се откриха и няколко тъмни петна върху покривката на леглото отляво. Тя ги гледа тъпо известно време, после си спомни как Джералд бе изпразнил мехура си във финалната си агония. Бързо отмести поглед пак към чашата, която стоеше там, върху картонено кръгче, сигурно рекламиращо някаква марка престижна бира, най-вероятно „Бек“ или „Хайнекен“.
Тя протегна ръка встрани и нагоре, като го направи бавно, за да достигне достатъчно надалеч. Не бе достатъчно. Върховете на пръстите й спряха на десетина сантиметра от чашата. Пристъпът на жаждата — леко стягане в гърлото, леки бодежи по езика — за втори път мина и замина.
„Ако никой не дойде и аз не измисля начин да се отърва до утре сутринта, дори няма да мога да гледам тази чаша.“