Тази мисъл съдържаше хладен разум, който сам по себе си бе ужасяващ. Но утре сутринта тя няма да бъде още тук; това е важното. Другото беше нелепо хрумване. Безумно. Смахнато. Незаслужаващо никакво внимание. То…
„Престани — каза безпардонният глас. — Просто престани.“ И тя го послуша.
Но трябваше да признае, че хрумването не бе чак толкова нелепо. Тя отказваше да приеме или дори да допусне мисълта, че може да умре тук — това наистина беше смахнато, — но можеше да остане на това място няколко дълги, неприятни часа, в случай че не изтриеше праха и паяжините от старата си мислеща машинка и не я накараше да заработи.
„Дълги, неприятни… и може би болезнени — каза нервно Благоверната. — Но болката би била като акт на изкупление, нали? В края на краищата ти сама си навлече всичко това. Не искам да ставам досадна, но ако просто го бе оставила да ти бие инжекцията…“
— Да, ставаш досадна, Блага — каза Джеси. Не можеше да си спомни дали някога бе говорила гласно на някой от вътрешните си събеседници. Запита се дали не полудява. Реши, че не дава пет пари дали е така, или не, поне засега.
После отново затвори очи.
4
Този път не призова в мрака зад клепачите си своето тяло, а цялата тази стая. Разбира се, тя продължаваше да е централният елемент в нея, Господи, естествено — Джеси Мъхаут Бърлингейм, все още на прага на четиридесетте, все още доста стегната с размерите си един и седемдесет на петдесет и шест килограма, сиви очи, червеникавокестенява коса (сивеещите кичури, които бяха започнали да се появяват още преди пет години, заличаваше с оцветяващ шампоан и бе почти сигурна, че Джералд не е забелязал). Джеси Мъхаут Бърлингейм, която бе забъркала тази каша, без много-много да е наясно как и защо. Джеси Мъхаут Бърлингейм, понастоящем вероятно вдовица на Джералд и все още ничия майка, вързана като добиче за това проклето легло с два чифта полицейски белезници.
Тя накара камерата на въображението си да обиколи белезниците от всички страни. Съсредоточаването издълба бразда между веждите и затворените й очи.
Всичко на всичко четири гривни, всяка двойка от които разделена от двадесетина сантиметра стоманена верига с гумено покритие. Върху всяка от двете стоманени плочки за ключалките имаше печат М-17 — тя предположи, че това е сериен номер. Спомни си, че Джералд й беше казал — някога, когато играта бе още нова, — че всяка от белезниците има лостче и зъбци, с които може да се стеснява и разширява. Освен това веригите можеха да се скъсят, докато съберат болезнено китките на затворника една до друга, но Джералд й бе отпуснал максималната дължина.
„И защо не, по дяволите? — помисли си тя сега. — В края на краищата това беше само игра… нали, Джералд?“ Но ето че у нея изникна предишният въпрос и тя отново се запита дали за Джералд това някога е било просто само игра.
„Какво е жената? — меко прошепна някакъв друг, извънземен глас от дълбините на един кладенец от мрак вътре в нея. — Защитна система на путката.“
„Махай се — помисли си Джеси. — Махай се, не ми помагаш.“
Но извънземният глас не се подчини. Вместо това попита: „Защо жената има и уста, и путка? За да може да пикае и да хленчи едновременно. Други въпроси, млада госпожо?“
Няма. Предвид обезпокоително сюрреалистичния характер на отговорите тя се отказа от повече въпроси. Завъртя китките си в белезниците. Оскъдната им плът се ожули в стоманата и я накара да трепне, но болката беше незначителна и ръцете й се въртяха достатъчно лесно. Джералд може да бе смятал, че единственото предназначение на жената е да служи като защитна система на путката, а може и да не бе смятал, но поне не бе стегнал белезниците болезнено; тя не би допуснала това дори преди днешния ден, разбира се (или поне така си каза и никой от вътрешните й гласове не прояви подлостта да спори по този въпрос). Все пак, обаче, бяха твърде стегнати, за да може да измъкне ръце от тях.
Наистина ли?
Джеси ги дръпна за опит. Щом ръцете се смъкнаха надолу, белезниците се плъзнаха нагоре, после стоманените гривни се впиха здраво в междукостните свръзки на мястото, където китките й правеха своя сложен и магически преход към дланите.
Тя дръпна по-силно. Сега болката стана много по-осезаема. Изведнъж си спомни случая, когато татко й бе затръшнал шофьорската врата на техния стар огромен автомобил върху лявата ръка на Мади, без да знае, че тя за разнообразие се измъква откъм неговата страна. Как бе изпищяла само! Беше си счупила някаква кост — Джеси не помнеше наименованието й, но много добре помнеше как Мади гордо се фукаше с бинтовата си превръзка и казваше: „Освен това се е скъсало постериорното ми сухожилие.“ Джес и Уил ги досмеша, защото всеки знаеше, че терминът „постериорно“ се употребява във връзка със седалищните части. Разсмяха се повече от изненада, отколкото за подигравка, но въпреки това Мади се отправи мрачна като буреносен облак да каже на мама.