Рафтът бе закрепен над най-горната дъска, точно толкова високо, колкото да си сигурен, че ако седнеш в леглото, няма внезапно да си блъснеш главата. Отгоре стояха Джералдовата чаша вода, няколко евтини романа, забравени от лятото, и козметични принадлежности, пръснати откъм нейната страна. Те също стояха там от отишлото си лято и тя предположи, че сигурно вече са негодни за употреба. И това беше истинско нещастие — нищо не може да ободри една окована жена по-добре от руж „Свежа утринна роза“. Всички женски списания го казваха.
Джеси бавно вдигна ръце, като леко ги сви така, че дъската на рафта да не попречи на юмруците им. Остана така, с огънат врат, защото искаше да види какво е положението в далечните краища на веригите. Гривните там бяха захванати за страничните стълбове, между втората и третата напречна дъска. Докато вдигаше свитите си юмруци и гледаше като някой, който се упражнява с невидима щанга, гривните се плъзнаха нагоре по стълбовете и спряха в следващата дъска. Ако можеше да я издърпа, а след това и другата над нея, щеше просто да измъкне гривните от краищата на страничните стълбове на леглото. Voila.
„Може би е прекалено хубаво, за да бъде истина, мила — прекалено лесно, за да бъде истина, — но все пак можеш да се пробваш. Поне е начин да убиеш времето.“
Тя здраво обхвана гравираната напречна дъска, която за момента блокираше качването на гривните, прикрепени към стълбовете. Пое си дълбоко дъх, задържа го и дръпна с все сила. Един такъв опит й бе достатъчен, за да разбере, че този път също е отрязан — все едно да дърпаш арматурно желязо от бетонна стена. Не усети дъската да поддава дори с милиметър.
„Мога да си дърпам тая гадина сто години и изобщо няма да я помръдна, камо ли да я откача от стълбовете“ — помисли си тя и остави ръцете си отново да се провесят над леглото в предишното им отпуснато положение, поддържани от веригите. От гърдите й се изтръгна кратък отчаян вик. Прозвуча й като грак на жадна врана.
— Какво ще правя сега? — попита тя отблясъците по тавана и най-накрая даде воля на отчаяните си уплашени сълзи. — Какво ще правя, по дяволите?
Сякаш като отговор на въпроса й кучето се разлая отново и този път бе толкова близо, че тя извика от уплаха. Всъщност звучеше така, сякаш се намираше точно на алеята, под източния прозорец.
5
Кучето не се намираше на алеята, беше още по-наблизо. Сянката, която се точеше по асфалта почти до предницата на мерцедеса, означаваше, че то стои на задната веранда. Тази дълга и провлечена сянка сякаш принадлежеше на някое сгърчено, чудовищно панаирджийско псе и Джеси веднага я намрази.
„Не бъди толкова невъзможно глупава! — скара се на себе си тя. Сянката изглежда така просто защото слънцето залязва. А сега си отвори устата и вдигни малко шум, момиче — в края на краищата не е задължително да е бездомно.“
Точно така, може би някъде наоколо имаше стопанин, но тя не възложи големи надежди на тази мисъл. Предположи, че кучето е било привлечено към задната веранда от покритата с мрежа кофа за боклук до вратата. Понякога Джералд наричаше тази спретната малка конструкция с нейните кедрови дъсчици отгоре и двойната заключалка на капака магнит за еноти. Просто този път вместо енот бе привлякла куче — почти със сигурност бездомно. Недохранено псе, тръгнало да си търси късмета.
Все пак трябваше да опита.
— Хей! — извика тя. — Хей! Има ли някой? Имам нужда от малко помощ! Има ли някой?
Кучето тутакси замлъкна. Паяковидната му разкривена сянка се сепна, завъртя се, раздвижи се… и отново сиря. По пътя от Портланд двамата с Джералд бяха яли комбинирани сандвичи — огромни мазни питки със салам и сирене — и първото нещо, което тя направи, след като пристигнаха, беше да събере остатъците и хартиите и да ги хвърли в кофата за боклук. Богатият аромат на мазнина и месо сигурно бе привлякъл кучето, а после несъмнено го бе задържал да не се втурне отново към гората при звука от нейния глас. Този аромат бе по-силен от поривите на дивото му сърце.
— Помощ! — извика Джеси, а една част от разума й се опита да я предупреди, че да вика вероятно е грешка, че само ще си продере гърлото и ще ожаднее още повече, но този разумен предупредителен глас не получи никакъв шанс. Тя бе доловила зловонието на собствения си страх, за нея то бе толкова силно и властно, колкото миризмата на хранителните остатъци за кучето, и бързо я доведе до състояние, което не беше просто паника, а нещо като временна лудост. — ПОМОГНЕТЕ! ПОМОГНЕТЕ МИ! ПОМОЩ! ПОМОЩ! ПОМООООЩ!