Сега кучето, което Чарлс Сътлин бе напъдил с мелодията от „Родени свободни“, стоеше на прага на семейната спалня в летния дом на Бърлингеймови (вилата на Сътлинови беше на другия край на езерото и двете семейства не се познаваха, макар да бяха разменяли случайни кимвания на градския пристан през последните три-четири лета). Главата му бе снишена, очите широко разтворени, козината настръхнала. То самото не осъзнаваше, че издава това несекващо ръмжене — цялото негово внимание бе насочено към стаята. По някакъв дълбок и инстинктивен начин разбираше, че миризмата на кръв скоро ще надделее над цялата му предпазливост. Но най-напред трябваше да се увери с максимална възможна сигурност, че това не е клонка. Не искаше да го хванат господари с твърди крака, от които боли, или пък господари, дето вдигат твърди парчета от земята и ги хвърлят.
— Чиба! — опита се да извика Джеси, но гласът й прозвуча слаб и разтреперан. Нямаше да прогони кучето с викове, звярът някак бе разбрал, че тя не може да стане от леглото и да го удари.
„Не е възможно — помисли си тя. — Как е възможно всичко това, когато само преди три часа се возех отпред в мерцедеса със закопчан колан, слушах на касетофона «Рейнмейкърс» и си мислех, че трябва да проверя какво дават по кината в Маунтин Вали, в случай че решим да останем за през нощта? Как е възможно мъжът ми да е мъртъв, когато заедно пригласяхме на Боб Уокънхорст? «Още едно лято — пеехме си ние, — още един шанс, още една възможност за романс.» И двамата й знаем целия текст, защото е страхотен, и в такъв случай как е възможно Джералд да е мъртъв? Как е възможно нещата да стигнат оттам дотук? Много се извинявам, приятелчета, но това просто трябва да е сън. Прекалено абсурдно е, за да бъде истина.“
Бездомният пес запристъпва навътре в стаята със сковани от предпазливост крака, с увиснала опашка, с черни, широко отворени очи, с изтеглени назад бърни, които откриваха пълен набор от зъби. За такива понятия като абсурдност той не знаеше нищо.
Бившият Принц, с който осемгодишната Катрин Сътлин някога лудуваше весело (поне докато не получи за рождения си ден кукла с размерите на истинско бебе на име Марни, когато временно загуби интереса си), бе отчасти лабрадор и отчасти коли… смесена порода, но далеч не помияр. Когато Сътлин го изпъди на Бей Лейн в края на август, той тежеше четиридесет килограма, а лъскавата му, загладена от здравословен живот козина имаше направо приятен кафявочерен цвят (с ясен бял белег на коли върху гърдите и под муцуната). Сега тежеше едва двадесет килограма и само леко докосване до тялото му би донесло усещането за всяко напрегнато ребро, да не говорим за бързия, трескав пулс на сърцето. Едното му ухо бе жестоко разкъсано. Козината му бе потъмняла, омърляна и пълна с репеи. Розов белег от незаздравяла рана, спомен от паническо промъкване под ограда от бодлива тел, криволичеше по единия му хълбок, а няколко таралежови бодли стърчаха от муцуната му като уродливи бакенбарди. Беше намерил таралежа мъртъв под един пън преди десетина дни, но се бе отказал от него след първата порция бодли по носа. Тогава чувствуваше глад, но отчаяние още не.
Сега чувствуваше и двете. Последното му хранене се състоеше от няколко червясали отпадъка, изскочили от изхвърлен плик в една канавка покрай шосе 117, а това беше преди два дни. Кучето, което бързо се бе научило да донася на Катрин Сътлин червената гумена топка, търкулната от нея по пода на хола или в коридора, сега буквално примираше от глад.
Да, обаче тук — ето тук, на пода, пред очите му! — имаше десетки килограми прясно месо, при това тлъсто, с кости, пълни с вкусен мозък. Приличаше на дар от Бога на бездомните кучета.
Някогашният любимец на Катрин Сътлин продължаваше настъплението си към трупа на Джералд Бърлингейм.
8
„Не, това няма да стане — каза си Джеси. — Няма начин да стане, така че просто се успокой.“