Тя продължи да си повтаря това до момента, в който горната част на кучешкото тяло се скри от погледа й зад левия ръб на леглото. Опашката му започна да се размахва по-силно от всякога, а сетне последва звук, който тя разпозна — звукът на куче, лочещо от локва посред горещ летен ден. Само дето не беше точно това. Този звук бе някак по-груб, не напомняше толкова лочене, колкото близане. Джеси се взря в бързо размахващата се опашка и изведнъж умът й разкри това, което ъгълът на леглото скриваше от очите й. Този бездомен скитник с омотаната си в бодли козина, с уморените си дебнещи очи, ближеше кръвта от олисяващата коса на съпруга й.
— НЕ! — Тя вдигна таза си и изви крака наляво. — МАХАЙ СЕ ОТ НЕГО! МАХАЙ СЕ ВЕДНАГА! — Замахна с крак и петата й обърса издатините по гръбнака на кучето.
То начаса се дръпна и вирна муцуна. Очите му бяха толкова облещени, че около тях се виждаха тънки бели кръгове. Зъбите му се разтвориха и на гаснещата следобедна светлина паяжините лига между горните и долните му резци изглеждаха като нишки източено злато. То се хвърли напред към голия й крак. Джеси бързо го отдръпна с писък, почувствувала горещия влажен дъх на кучето върху стъпалото си, но спасила пръстите му. Отново сви крака под себе си, без да съзнава, че го прави, без да чува негодуващите писъци на мускулите в свръхнапрегнатите си рамене, без да усеща неохотното завъртане на ставите си в костните ямки.
Кучето продължи да я гледа още миг, без да престава да ръмжи и да я заплашва с очи. „Дай да се разберем, мадам — казваха очите. — Ти си гледай твоята работа, аз ще си гледам моята. Това е уговорката. Харесва ли ти? Трябва да ти харесва, защото ако ми се пречкаш, ще ти разкатая фамилията. Освен това той е мъртъв — знаеш го не по-зле от мен, така че защо да се похабява, когато аз умирам от глад? Ти би направила същото. Съмнявам се, че в момента го съзнаваш, но смятам, че можеш да стигнеш до моя начин на мислене по въпроса, при това по-скоро, отколкото си мислиш.“
— ИЗЧЕЗВАЙ ОТТУК! — изкрещя тя. Сега седеше върху пети и с разперените настрани ръце повече от всякога приличаше на Фей Рей, разпъната сякаш на жертвен олтар в джунглата. В тази поза — вдигната глава, издадени напред гърди, силно опънати назад рамене, буквално побелели от напрежение, и дълбоки триъгълни сенки, вдлъбнати в основата на шията — приличаше на някой изключително сластен плакатен модел от порнографно списание. Задължителната похотливо приканваща маска обаче липсваше; изражението на лицето й представяше жена, която доста е наближила границата между страната на нормалните и тази на лудите.
— МАРШ ОТТУК!
Няколко мига кучето продължи да гледа към нея и да ръмжи. След това, когато явно вече се бе уверило, че ритникът няма да се повтори, забрави за нея и отново наведе глава. Този път нямаше лочене или близане. Наместо това Джеси чу силен мляскащ звук. Напомни й за въодушевените целувки, с които брат й Уил имаше навика да обсипва бузите на баба им Джоан, когато отиваха да я посетят.
Ръмженето продължи още няколко секунди, но сега бе странно приглушено, сякаш някой бе нахлузил върху главата на песа калъфка за възглавница. От сегашното си седнало положение, почти допряла с коса долната страна на рафта над главата си, Джеси виждаше едното от възпълните стъпала на Джералд, както и цялата му дясна ръка. Стъпалото му се клатеше напред-назад, сякаш Джералд леко си тактуваше на някакво джазово парче — например „Още едно лято“ на „Рейнмейкърс“.
От този наблюдателен, пункт тя виждаше кучето по-добре: сега се откриваше почти цялото му тяло, чак дотам, откъдето започваше вратът му. Ако главата му беше вдигната, щеше да вижда и нея. Но не беше. Главата на песа беше наведена, а задните му лапи — здраво запънати в пода. Изведнъж се чу плътен раздиращ звук — отвратителен звук, сякаш някой с тежка простуда се опитваше да прочисти гърлото си. Тя изстена.
— Спри… о, моля те, не можеш ли да престанеш?
Кучето не й обърна внимание. Никога то бе седяло чинно и бе просило за отпадъци от масата, с очи сякаш засмени, с уста, сякаш ухилена, но тези дни, както и бившето му име, бяха отминали отдавна и трудно можеха да се открият. Сега беше сега и нещата бяха такива, каквито бяха. Оцеляването не бе въпрос на любезности и. извинения. То не бе яло от два дни, тук имаше месо, и макар че имаше и господар, който не искаше то да взема месото (дните с онези господари, които се смееха и го потупваха по главата, наричаха го ДОБРО КУЧЕ и му даваха мръвки заради малкия му репертоар от номера, бяха отминали безвъзвратно), краката на този господар бяха малки и меки, вместо твърди и причиняващи болка, а гласът му казваше, че той е безсилен.