Ръмженето на бившия Принц премина в приглушено задъхано и усилно дишане и пред очите на Джеси останалата част от Джералдовото тяло започна да подскача заедно със стъпалото. Отначало само тактуваше, поклащайки се напред-назад, а после започна направо да се плъзга, сякаш мъртъв, или не, той бе изпаднал в страхотно настроение.
„Престани, Джералд, дискар такъв! — мислеше като обезумяла Джеси. Остави тези пилешки танци, дай кучешката стъпка!“
Песът не би могъл да го помръдне, ако килимът беше постлан, но Джеси бе уредила лъскането на пода седмица след Деня на труда. Пазачът Бил Дън бе пуснал хората от „Скипс Флорс енд Мор“ и те бяха свършили добра работа. Явно са искали „гуспужата“ напълно да се наслади на труда им, когато следващия път се случи да мине оттук, така че килимът лежеше навит в коридорния дрешник, и когато бездомникът помръдна Дискаря Джералд по лъснатия под, той се задвижи толкова леко, колкото Джон Траволта в „Треска в събота вечер“. Единственият истински проблем за кучето беше да запази своята собствена тяга. В това отношение му помагаха неговите дълги, мръсни нокти, които се вкопаваха в пода и очертаваха къси, разкривени драскотини в лъскавия восък, докато то отстъпваше назад, впило зъбите си до венците над лакътя на отпуснатата Джералдова ръка.
„Не виждам нищо от това! Нищо подобно не се случва в действителност. Само преди малко слушахме «Рейнмейкърс» и Джералд намали звука, за да ми каже, че смята тази събота да отиде до Ороно за футболния мач. «Ю. от М.» срещу «Б. Ю.». Помня как си чешеше меката част на дясното ухо, докато говореше. Тъй че как е възможно той да е мъртъв, а някакво куче да го влачи за ръката по пода на нашата спалня?“
В перчема на Джералд цареше безпорядък — може би защото кучето бе близало кръвта от него, — но очилата му все още не помръдваха. Успя да види очите му — полуотворени и безжизнени, свирепо облещени от подпухналите си орбити към бледнеещите слънчеви зайчета по тавана. Лицето му представляваше все същата маска от грозни червени и морави петна, сякаш дори смъртта не бе успяла да уталожи гнева му срещу внезапната и капризна (Дали той я бе сметнал за капризна? Разбира се, че да) промяна в мнението й.
— Остави го на мира — рече тя на кучето, но сега гласът й бе кротък, тъжен и немощен. При звука му кучето едва-едва помръдна уши и не спря дори за миг. Просто продължи да влачи онова с разчорления перчем и петнистото лице. Онова вече не приличаше на Дискаря Джералд — ни най-малко. Сега онова беше просто Трупът Джералд, който се плъзгаше по пода на спалнята с кучешки зъби, впити в отпуснатия му бицепс.
Оръфано парче кожа висеше от муцуната на кучето. Джеси се опита да си каже, че то прилича повече на тапет, но тапетите — поне доколкото й бе известно — не се произвеждаха с бенки и белези от ваксинация. Сега тя виждаше розовия месест корем на Джералд, на който личеше само един малокалибрен куршумен отвор пъпът му. Провисналият му член се полюшваше в черното си космато гнездо. Задникът му шушнеше по твърдите подови дъски с отвратителна, гладка лекота.
В задушаващата атмосфера на ужаса й внезапно се вряза копие от ярост, толкова ярко, че освети като мълния вътрешността на главата й. Тя не само прие тази емоция — приветствува я. Яростта може би нямаше да й помогне да се измъкне от тази кошмарна ситуация, но усещаше, че тя ще й послужи като лекарство срещу нарастващото й усещане за вцепенение и нереалност.
— Ах ти, гадино — изрече тя с нисък, разтреперан глас. — Ах ти, страхлива, подла гадино!
Макар че не можеше да достигне нищо откъм Джералдовата страна на рафта, Джеси откри, че като завърти лявата си китка в белезницата и насочи ръката си назад, може да опипа с пръсти един малък участък от рафта откъм своята си страна. Невъзможно бе да извърне глава достатъчно, че да види нещата, които напипва — те се намираха точно зад онази замъглена точка, която хората наричат „крайчеца на очите“, но това всъщност нямаше значение. Тя много добре знаеше какво има там отгоре. Зашари с пръсти напред-назад, като леко опипваше с връхчетата им тубички с грим, едни от които избута назад, а други събори. Няколко паднаха върху креватната покривка, две-три отскочиха от леглото и от лявото й бедро и се приземиха на пода. Нищо от тях дори не се доближаваше по вид до онова, което тя търсеше. Пръстите й обхванаха кутийка крем за лице „Нивеа“ и за момент Джеси си позволи да помисли, че може да й свърши работа, но кутийката беше с мострени размери, прекалено малка и лека, за да нарани кучето дори ако беше стъклена вместо пластмасова. Тя я пусна обратно върху рафта и поднови сляпото си търсене.