При най-силното си протягане нейните обследващи пръсти срещнаха закръгления край на някакъв стъклен предмет — най-голямото нещо, което бе докосвала досега. Отначало не успя да го обхване, после леко го придърпа. Халбата, висяща на стената, бе само един от спомените около Джералдовите дни с „Алфа Няма Що“; сега тя напипваше друг такъв спомен. Това бе пепелник и единствената причина, поради която не успя да го обхване веднага, беше, че принадлежеше към Джералдовата страна на рафта, при чашата му вода с лед. Някой — може би чистачката или пък самият Джералд — го бе преместил към нейната половина вероятно за да забърше прахта или да направи място за нещо друго. Във всеки случай причината нямаше значение. Пепелникът беше там и точно сега това бе достатъчно.
Джеси обхвана с пръсти закръгления му ръб и усети в него две вдлъбнатинки — местата за закрепване на цигарата. Сграбчи пепелника, изви ръката си колкото можа назад, после замахна отново напред. Късметът й проработи и тя отпусна Китката си надолу веднага щом белезницата я сряза, като бейзболист от първа дивизия, който е изпълнил майсторско хвърляне. Всичко това — търсенето, намирането и мятането на оръжието — бе извършено напълно импулсивно, преди да има време да се убеди в провала на изстрела си, като си помисли колко малко вероятно е една жена да улучи куче с пепелник, щом е взела с тройка задължителния си изпит по стрелба с лък след двегодишното физическо обучение в колежа, особено пък когато кучето се намира на пет метра разстояние, а ръката, с която тя хвърля, по една случайност е прикована с белезници към креватен стълб.
Въпреки това успя да го удари. Пепелникът се превъртя веднъж в полета си и за миг откри девиза на „Алфа Гама Ро“. Тя не можа да го прочете от мястото си, ала не й беше нужно — около една факла бяха гравирани латинските думи за дълг, възход и храброст. Пепелникът започна да се превърта за втори път, но преди да успее да се обърне напълно, тресна напрегнатите кокалести рамене на кучето.
Псето изквича от болка и изненада, а Джеси за миг изпита някакво диво, първобитно тържество. Устните й се разтегнаха широко в изражение, което като усещане беше усмивка, а като гледка приличаше на изпищяване. Нададе неистов вой, при което изви гръб и опна краката си. И отново не усети болката в раменете си, когато хрущялите се обтегнаха, а ставите, отдавна забравили гъвкавостта на двайсет и. една годишната възраст, едва не се изместиха от натиска. После щеше да усети всичко — всяко мръдване, дръпване и завъртане, което бе извършила, — но засега бе на седмото небе от дивото удоволствие на успешния си удар и усещаше, че ако не изрази по някакъв начин ликуващото си опиянение, може да се пръсне. Започна да тупа с крака по покривката на леглото и да люлее тялото си наляво-надясно, докато по бубите и слепоочията й се мятаха потни кичури, а жилите на шията й се открояваха като дебели жици.
— ХА! — крещеше тя. — У-ЛУ-ЧИХ ТЕЕЕЕ! ХА!
Кучето се присви назад, когато пепелникът го цапардоса, после още веднъж, когато отскочи от него и се разби на пода. Ушите му прилепнаха назад при промяната в гласа на женския господар. Сега чуваше в него не страх, а тържество. Скоро господарят щеше да слезе от леглото и да започне да раздава ритници със странните си крака, които няма да бъдат меки, а все пак ще се окажат твърди. Кучето знаеше, че ако остане, те го удрят отново, както го бяха удряли и преди. Трябваше да бяга.
То обърна глава, за да се увери, че пътеката за отстъпление е все още открита, и когато го направи, отново го блъсна опияняващият дъх на прясна кръв и месо. Стомахът му се сви с киселото повелително усещане на глада и то изскимтя неспокойно. Притиснато, напълно раздвоено между две противоположни директиви, то изпусна прясна струя тревожна урина. Миризмата на собствената му вода — мирис, който говореше за болест и слабост, вместо за сила и увереност — допълни объркването и безпокойството му и то отново започна да лае.
Джеси трепна при този продран, неприятен звук — ако можеше, щеше да запуши ушите си — и кучето усети нова промяна в стаята. Нещо в дъха на женския господар се бе променило, алфа-миризмата му отлиташе, колкото и нова и свежа да беше, и кучето започна да усеща, че в крайна сметка ударът, който бе получило в ребрата, не означава, че ще последват и други удари. Във всеки случай първият се бе оказал повече изненадващ, отколкото болезнен. Псето пристъпи боязливо напред към проснатата ръка, която бе пуснало…. към омайно плътния аромат на смес от кръв и месо. Докато се движеше, внимателно наблюдаваше женския господар. Първоначалната му преценка за него като безопасен, безпомощен, или и двете, можеше да се окаже погрешна Трябваше много да внимава.