На леглото Джеси вече смътно усещаше туптенето в собствените си рамене, по-силно усещаше, че гърлото наистина я боли, а най-силно — че независимо от пепелника, кучето все още е тук. В първоначалния горещ изблик на тържеството си бе сметнала, че то просто няма как да не избяга, но по някакъв начин псето запази позициите си. Нещо по-лошо — отново настъпваше. Вярно, предпазливо и внимателно, но настъпваше. Тя усети някъде в себе си пулсацията на една издута торбичка с отрова — горчилка, противна като бучиниш. Боеше се, че ако торбичката се пръсне, тя ще се задуши от собствения си безумен гняв.
— Изчезвай, говно такова — викна тя на кучето с дрезгав глас, който бе започнал, да се разръфва по краищата. — Махай се или ще те убия! Не зная как, но се заклевам в Бога, че ще го сторя.
Кучето отново спря и я изгледа с дълбоко разтревожен поглед.
— Точно така, по-добре ми обърни внимание — рече Джеси. — Добре ще е, защото говоря сериозно. Напълно сериозно. — После гласът й отново се извиси в крясък, макар че на места се обезкръвяваше до шепот, тъй като бе започнал да пресипва от свръхнапрежение. — Ще те убия, ще те убия, кълна се, че ще те убия, ЗАТОВА СЕ МАХАЙ!
Бездомното куче, някогашният Принц на малката Катрин Сътлин, погледна от господаря към месото; от месото към господаря; отново от господаря към месото. И стигна до онзи вид решение, който бащата на Катрин Сътлин би нарекъл компромис. То се наведе напред и като обърна нагоре очи, за да гледа в същото време внимателно към Джеси, захапа разкъсаните жили, мазнини и хрущяли, които някога бяха представлявали десният бицепс на Джералд Бърлингейм. Дръпна силно назад с ръмжене. Ръката на Джералд се вдигна; отпуснатите му пръсти сякаш посочиха през източния прозорец към мерцедеса на алеята.
— Престани! — изпищя Джеси. Прегракналият й глас все по-често надхвърляше онези горни регистри, където писъците се превръщат в задъхани фалцетни шепоти. — Не ти ли стига? Остави го най-сетне на мира!
Песът не се трогна. Той бързо разтръска глава, както често бе правил, когато играеха с Кати Сътлин на дърпанка с една от гумените му играчки. Това обаче не беше игра. Топчици твърда пяна изхвърчаха от челюстите му, докато се мъчеше да откъсне месото от костта. Ръката на Джералд с грижливо изрязани нокти махаше бясно напред-назад из въздуха. Сега той приличаше на оркестров диригент, който приканя музикантите си да ускорят темпото.
Джеси отново чу онзи плътен звук, напомнящ прочистване на гърло, и внезапно осъзна, че трябва да повърне.
„Джеси, не! — Беше гласът на Рут, пълен с тревога. — Не, не можеш да направиш това! Миризмата може да го привлече към теб… върху теб!“
Докато се мъчеше да овладее напора в гърлото си, лицето й се сви в изтерзана гримаса. Раздиращият звук се чу отново и тя зърна за миг кучето — отново със стегнати и запънати предни лапи и сякаш застанало в края на плътна и тъмна лента от еластична материя, — а после затвори очи. Опита се па прикрие лице с ръцете си, забравила за миг в ужаса си, че китките й са оковани. Те спряха поне на шестдесетина сантиметра една от друга и веригите издрънчаха. Джеси изстена. Този звук прекоси границата на отчаянието и навлезе в безнадеждността. Звучеше като отказ от борба.
Чу още веднъж онзи мокър, отвратителен раздиращ звук. Той отново завърши с щастлива и доволна мляскаща целувка. Джеси не отвори очи.
Бездомният пес започна да отстъпва към коридорната врата, без да откъсва очи от женския господар на леглото. В челюстите си държеше голяма и лъскава мръвка от Джералд Бърлингейм. Ако женският господар на леглото смяташе да се опита да му я вземе, щеше да го стори сега. Кучето не можеше да мисли — поне не така, както човешките същества разбират тази дума, — но неговата сложна мрежа от инстинкти му осигуряваше доста ефективен заместител на мисълта и то знаеше, че това, което бе направило — и това, което се канеше да направи, представлява някакъв вид прегрешение. Но то бе гладувало дълго време. Един човек го бе изоставил в гората и си бе отишъл у дома, на уста с мелодията от „Родени свободни“, а сега то умираше от глад. Ако в този момент женският господар се опиташе да му вземе храната, то щеше да се бори.
Хвърли един последен поглед към нея и се обърна, като видя, че тя не прави никакво движение да слезе от леглото. Занесе месото в антрето, спря и го захвана здраво между лапите си. Един кратък повей на вятъра открехна леко вратата, после я захлопна. Бездомното псе стрелна поглед натам и се увери по своя кучешки, недотам мислещ начин, че ако възникне нужда, може да избута вратата с муцуната си, за да избяга бързо. Щом се погрижи и за този последен проблем, то започна да се храни.