9
Гаденето й премина бавно, но все пак премина, Джеси лежеше по гръб със здраво стиснати клепачи и вече започваше наистина да усеща болезненото туптене в раменете си, което прииждаше на бавни спазматични вълни и тя имаше поразителното усещане, че това е само началото.
„Искам да заспя — рече тя наум. Това отново бе детинският глас. Сега звучеше шокиран и изплашен. Не го интересуваше логиката, нямаше търпение за «може» и «не може». — Почти бях заспала, когато дойде лошото куче, и сега искам само това — да заспя.“
Тя му съчувствуваше с цялото си сърце. Проблемът бе там, че всъщност вече не й се спеше. Току-що бе видяла как едно куче си откъсва мръвка от мъжа й, така че хич не й се спеше.
Но затова пък й се пиеше вода.
Отвори очи и първото нещо, което видя, беше Джералд, легнал в собственото си отражение върху лъснатия под на спалнята като някакъв уродлив човешки атол. Очите му все още бяха отворени и вперени яростно в тавана, но очилата му сега висяха накриво, като едната им дръжка влизаше в ухото, вместо да минава над него. Главата му бе толкова силно накривена, че пълната лява буза почти опираше в рамото. Между дясното му рамо и десния му лакът нямаше нищо друго освен тъмночервена усмивка с назъбени бели краища.
— Мили Боже — промълви Джеси и бързо извърна поглед към западния прозорец. Златистата светлина — вече почти залезна — заслепи очите й, тъй че тя отново ги затвори, наблюдавайки приливите и отливите на червеното и черното зад спуснатите си клепачи, в които сърцето й блъскаше мембрани от кръв.
След няколко такива мига забеляза, че зад клепачите й се повтарят отново и отново едни и същи стрелкащи се фигури. Сякаш гледаше амеба под микроскоп, амеба върху предметно стъкло, което е било мацнато с червена боя. Откри, че повторението на този образ е едновременно интересно и успокояващо за нея. Предполагаше, че не е необходимо човек да е гений, та при определени обстоятелства да разбере привлекателността на подобни прости и повтарящи се фигури.
Когато всички нормални форми и модели в нечий живот се разпаднат — и то с такава шокираща внезапност, — човек трябва да намери нещо, за което да се захване, нещо едновременно нормално и предсказуемо. Ако единственото нещо, което си успял да откриеш, е организираният кръвен вихър в тънките пластове кожа между очните ти ябълки и последната слънчева светлина на един октомврийски ден, ти просто се хващаш за него и казваш: благодаря много. Защото ако не можеш да намериш нещичко, за което да се хванеш, нещо, в което има поне мъничко разум, чуждоземните елементи на новия световен ред като нищо могат направо да те подлудят.
Такива елементи като например звуците, които сега идваха от антрето. Звуци на едно мръсно, прегладняло бездомно куче, което яде част от мъжа, с когото за първи път си отишла на Бергманов филм, който те е завел в увеселителния парк на Олд Орчард Бийч, примамил те е на онзи огромен викингски кораб, който се люлее напред-назад във въздуха като махало, а после се е смял до сълзи, когато си му казала, че искаш да идеш пак. Мъжът, който веднъж се люби с теб във ваната, докато ти буквално не заиищя от удоволствие. Мъжът, който сега потъва в кучешкото гърло под формата на залци и мръвки.
Такива ми ти чуждоземни елементи.
— Странно време, мила мамо — промълви тя. — Наистина странно. — Гласът й се бе превърнал в пресъхнал болезнен грак. Помисли си, че ще е добре просто да млъкне и да го остави да си почине, но когато в спалнята настъпваше тишина, тя чуваше паниката, която все още бе тук, все още пълзеше наоколо върху грамадните си меки лапи и дебнеше за някаква пролука, чакаше я да отслаби отбраната си. Освен това истинска тишина нямаше. Оня с дърворезачката бе приключил за днес. но гмурецът все още надаваше писъците си от време на време, а с приближаването на нощта вятърът се усилваше и сега хлопаше вратата по-силно — и по-често — от всякога.
Разбира се, и звукът, който издаваше кучето, докато се угощаваше със съпруга й. Когато Джералд се бе наредил да вземе и плати техните комбинирани сандвичи от „Амато“, Джеси бе влязла в съседния магазин „Мишо“. Тяхната риба бе винаги добра — толкова прясна, че аха да отплува, както би казала баба й. Купи малко чудесно филе от писия с намерението да го изпече, ако решат да останат за през нощта. Писията бе добро хрумване, защото Джералд, който би живял само на говеждо печено и пържено пиле, ако зависеше от него (като от време на време би поръчал задушени гъби от съображения за питателност), всъщност твърдеше, че обича писия. Тя я купи, без дори за миг да й мине през ума, че той ще бъде изяден, преди сам да успее да се наяде.