— Тука е джунглата, сладуранке — рече Джеси с пресъхналия си грачещ глас и осъзна, че сега не просто мисли с гласа на Рут Ниъри, сега вече звучи като Рут, която в колежанските години би живяла само на „Дюърс“ и „Марлборо“, ако зависеше от нея.
В този миг твърдият безпардонен глас проговори отново, сякаш Джеси бе потъркала някаква вълшебна лампа. „Помниш ли онази песен на Ник Лоу, която миналата зима чу веднъж по радиото на връщане от курса по грънчарство? Онази, дето те разсмя?“
Помнеше я. Не й се искаше, но я помнеше. Ставаше въпрос за едно парче на Ник Лоу, което май носеше такова заглавие: „Преди години бе звезда (На кучето мезето е сега)“, цинично забавен поп-размисъл за самотата, с нелепо контрастиращ слънчев ритъм. Да, Рут бе права, че миналата зима песента беше страшно забавна, но сега вече не чак толкова.
— Престани, Рут — изграчи тя. — Ако смяташ да пребиваваш гратис в главата ми, поне имай приличието да престанеш да ме дразниш.
„Да те дразня? Господи, маие, аз не те дразня, аз се опитвам да те събудя!“
— Аз съм си будна! — сприхаво отвърна тя. Гмурецът от езерото отново изкряска, сякаш за да я подкрепи. — Благодарение на теб, донякъде.
„Не, не си будна. Не си била истински будна доста дълго време. Когато се случи нещо лошо, Джес, знаеш ли какво правиш ти? Казваш си: «О, в това няма нищо тревожно, това е просто лош сън. От време на време сънувам лоши сънища, но те не са кой знае какво и щом отново се обърна по гръб, всичко ще се оправи.» Ето какво правиш, окаяна глупачке. Точно това правиш.“
Джеси понечи да отговори — на такива зловредни измислици трябва да се отговаря, независимо дали си с пресъхнали устни и възпалено гърло, или не, — но Благоверната съпруга Бърлингейм бе издигнала крепостните валове още преди тя да успее дори да организира мислите си.
„Как можеш да говориш такива ужасни неща? Ти си отвратителна! Махай се!“
Безпардонният глас на Рут отново излая циничния си смях и Джеси си помисли колко е притеснително — колко ужасно притеснително е — да чуваш как част от ума ти се смее с мнимия глас на стара позната, която от сума ти време вече е Бог знае къде.
„Да се махна? Това би ти харесало, нали? Маце-писе, мече-клече, татковото момиченце. Всеки път, когато истината идва твърде наблизо, всеки път, когато започваш да подозираш, че сънят може би не е само сън, ти бягаш.“
„Глупости.“
„Така ли? Тогава какво стана с Нора Калигън?“
За миг тези думи шокираха гласа на Благата — и дори нейния собствен глас, който обикновено говореше наяве и в ума й като „аз“ — и те замлъкнаха, но в това мълчание се появи една странна и позната картина: застанали в кръг хора — предимно жени, — които се смеят и сочат с пръсти към средата на кръга, където стои момиче с тумруци около китките и врата. Не се виждаше ясно, защото бе много тъмно — трябваше да е все още посред бял ден, но въпреки това цареше мрак, — но лицето й би било скрито дори в ясен слънчев ден. Косите й висяха над него като було на каеща се, макар че бе трудно да се повярва как може да е направила нещо чак толкова ужасно — очевидно беше на не повече от дванадесетина години. За каквото и да я наказваха, във всеки случай не бе затова, че е наранила съпруга си. Точно тази Евина дъщеря камо ли пък да има съпруг. „Не, това не е вярно — проговори ненадейно един глас от по-дълбоките регистри на съзнанието й. Този глас бе едновременно мелодичен и заплашително мощен, като китов зов. — При нея циклите започнаха, когато бе още на десет и половина. Може би оттам дойде проблемът. Може би той е подушил кръв, точно както онова куче в антрето. Може би тази миризма го е влудила.“
— Млък! — извика Джеси. Изведнъж самата тя се почувствува влудена. — Млъкни, говорим за съвсем друго нещо!
„А като стана дума за миризми, каква беше онази? — попита Рут. Сега гласът й бе дрезгав и нетърпелив… гласът на изследовател, натъкнал се най-накрая на рудна жилка, която отдавна е предусещал, но не е успявал да открие. — Онзи минерален дъх, който напомня на сол и стари монети…“
— Казах вече, говорим за съвсем друго нещо!
Тя лежеше върху креватната покривка, забравила за своето пленничество и за смъртта на мъжа си — поне временно — пред лицето на тази нова заплаха. Чувствуваше как Рут — или някаква отделна част от самата нея, която говореше с гласа на Рут — обмисля дали да продължи с тази тема. Когато реши да я изостави (поне в прекия смисъл), Джеси и Благоверната съпруга едновременно въздъхнаха с облекчение.