„Добре, нека тогава поговорим за Нора — рече Рут. — Нора, твоята терапевтка? Нора, твоята съветничка? Тази, при която започна да ходиш, когато спря да рисуваш, защото някои от картините ти те изплашиха? А случайно или не, това беше по същото време, когато сексуалният интерес на Джералд към теб сякаш започна да се изпарява и ти взе да му душиш яките за миризми на парфюм. Помниш Нора, нали?“
„Нора Калигън беше любопитна кучка“ — озъби се Благоверната.
— Не — промърмори Джеси. — Беше добронамерена, не се съмнявам ни най-малко в това, просто все й се искаше да стигне малко по-далеч, отколкото трябва. Да разпитва малко повече, отколкото трябва.
„Ти каза, че много ти харесвала. Не каза ли така?“
— Искам да спра да мисля — рече Джеси. Гласът й бе треперлив и неуверен. — Особено ми се иска да престана да чувам гласове и да им отговарям. Това е лудост.
„Е, все пак по-добре слушай — мрачно каза Рут, — защото от това не можеш да избягаш така, както избяга от Нора… както избяга и от мен, между другото.“
— Никога не съм бягала от теб, Рут! — Шокирана и не особено убедителна реакция. Точно това бе направила, разбира се. Просто си опакова багажа и се изнесе от евтиния, но весел пансионен апартамент, в който живееха с Рут. Не го направи, защото Рут започна да задава твърде много от онези въпроси — за Джесиното детство, за езерото Дарк Скор и за това какво най-вероятно се е случило там през лятото веднага след като бяха започнали менструациите й. Не, само един лош приятел би се изнесъл по такива причини. Джеси не се изнесе зашото Рут започна да задава въпроси, а защото не престана, когато Джеси я помоли. Което според нея показваше, че Рут е лоша приятелка. Рут бе видяла линията, очертана от Джеси в прахта… и след това умишлено я бе престъпила. Както след години бе сторила и Нора Калигън.
Освен това идеята да избяга звучеше доста абсурдно при тези обстоятелства, нали? В края на краищата тя бе прикована към леглото с белезници.
„Не подценявай моята интелигентност, сладуранке — рече Рут. — Умът ти не е прикован с белезници, това го знаем и двете. Все още можеш да избягаш, ако искаш, но ти препоръчвам — горещо ти препоръчвам — да не го правиш, защото аз съм единственият ти шанс. Ако просто си лежиш и си въобразяваш, че това е лош сън, който ти се е явил, защото спиш на лявата си страна, така ще си умреш в белезниците. Това ли искаш? Такава ли е наградата ти, загдето прекара в белезници целия си живот, откакто…“
— Няма да мисля за това! — изкрещя Джеси на празната стая.
За момент Рут замлъкна, но Джеси едва бе започнала да се надява, че тя е изчезнала, когато се появи отново… и отново и се нахвърли, започна да я дъвче както териер дъвче парцал. „Хайде, Джес, сигурно ще предпочетеш да повярваш, че си се побъркала, отколкото да ровиш в тази стара гробница, но всъщност не си се побъркала. Аз съм ти, Благоверната е ти… всъщност всички ние сме ти. Аз много добре зная какво се случи на езерото Дарк Скор в онзи ден, когато другите от семейството заминаха, но това, което наистина съм любопитна да разбера, няма кой знае колко общо със събитията сами по себе си. Ето за какво наистина съм любопитна: има ли в тебе някоя част — непозната за мен, — която желае по това време утре да дели с Джералд място в търбуха на кучето? Питам само защото на мен това не ми прилича на вярност, прилича ми на лудост.“
По бузите й отново се стичаха сълзи, но тя не знаеше дали плаче поради мисълта — най-накрая изказана, че наистина може да умре тук, или защото за първи път поне от четири години насам се доближаваше до спомена за онази друга вила на езерото Дарк Скор и за нещата, които се случиха там, когато слънцето изчезна.
Веднъж за малко да издаде тази тайна на една сбирка за групова женска терапия… Беше в началото на седемдесетте и, разбира се, идеята да се посещават тези сбирки принадлежеше на съквартирантката й, но Джеси се съгласи с охота, поне в началото. Струваше й се, че е съвсем безобидно, просто още една сцена от смайващия, любителски пъстър карнавал, развихрен, така да се каже, в задния двор на колежанския живот. За нея тези първи две години в колежа — особено с човек като Рут Ниъри, който да те превежда през игрите, въртележките и представленията — бяха в по-голямата си част нещо чудесно, време, в което безстрашието е сякаш нещо обикновено, а успехът — неизбежност. Беше времето, когато никоя стая не изглеждаше завършена без плакат на Питър Макс и ако човек се умореше от „Бийтълс“ — не че някой се уморяваше, можеше да ги смени с малко „Хот Тюна“ или „МС 5“. Всичко тогава беше прекалено ярко, за да бъде истинско, приличаше на виденията, които човек получава при висока температура, но недотам висока, че да представлява опасност за живота. Всъщност тези първи две години бяха страхотен купон.