Купонът завърши с първата сбирка на груповата терапия. Там Джеси откри един отвратителен сив свят, който сякаш едновременно вещаеше бъдещата зрелост, която я очакваше през седемдесетте и шептеше в ухото й мрачни детски тайни, погребани живи през шестдесетте… но не притихнали спокойно там. В дневната на къщурката, долепена до Нюуъртската смесена църква, имаше двадесетина жени. Някои се бяха наместили на канапето, други надничаха изпод сенките, хвърляни от облегалките на огромните издънени фотьойли, а повечето седяха по турски на пода в нещо като кръг — двадесет жени на възраст от осемнадесет до към четиридесет години. В началото на сеанса се хванаха за ръце и помълчаха заедно една минута. Когато това свърши, върху Джеси се посипаха ужасяващи истории за изнасилвания, кръвосмешения и физически тормоз. И до сто години да доживееше, пак нямаше да забрави едно спокойно и красиво русо момиче, което вдигна пуловера си, за да покаже старите белези от цигарени изгаряния отдолу на гърдите си.
Тогава карнавалът за Джеси Мъхаут свърши. Свърши ли? Не, не беше така. По-скоро тя сякаш успя да хвърли един поглед отвъд карнавала, позволиха й да види сивите и празни есенни поля, които бяха истинската действителност: само празни цигарени кутии, използувани презервативи и няколко евтини счупени награди, заплетени сред избуялата трева, чакащи вятърът да ги отнесе или зимните снегове да ги затрупат. Видя този мълчалив, глупав, безплоден свят, стаен зад тънкия пласт от кърпено платно — единственото нещо, което го разделяше от пъстроцветната суматоха на главната улица, от бъбрежа на амбулантните търговци и от мъждивия блясък на въртележките. Той я ужаси. Мисълта, че пред нея е само това, само това и нищо друго, бе отвратителна; мисълта, че същото лежи и зад нея, зле прикрито зад закърпеното натруфено платно на собствените й подправени спомени, бе нетърпима.
След като им показа гърдите си, красивото русо момиче смъкна надолу пуловера и обясни, че не може да сподели с майка си и баща си какво са й сторили приятелите на брат й по време на уикенда, когато двамата възрастни заминали за Монреал, защото това сигурно би означавало да излязат наяве и нещата, които сам брат й често е правил с нея през последната година, а те никога не биха повярвали на подобно нещо.
Гласът на русото момиче бе също толкова спокоен, колкото и лицето му, звучеше със съвършено нормален тон. Когато свърши, последва втрещена пауза — миг, в който Джеси усети как нещо в нея се отскубва и чу сто призрачни вътрешни гласа да пищят в смесица от надежда и ужас, — а после проговори Рут.
— Защо не биха ти повярвали? — попита настойчиво тя. — Господи, Лив… — изгорили са те със запалени цигари! Мисълта ми е, че имаш белезите като доказателство! Защо да не ти повярват? Не те ли обичаха?
„Да — помисли си Джеси. — Да, обичаха я, но…“
— Да — каза русото момиче. — Обичаха ме. Все още ме обичат. Но брат ми Бари го обожават.
Джеси си спомни как, седнала до Рут и подпряла с длан челото си, бе прошепнала: „Освен това, ако разбереше подобно нещо, майка ми щеше да умре.“
А после разбра, че ако не се махне оттам, ще се пръсне. Затова стана от стола си, при това толкова рязко, че едва не събори тежкото му грозно туловище. Излетя от стаята, като съзнаваше, че всички я гледат, но не й пукаше. Нямаше значение какво мислят те. Имаше значение само това, че слънцето бе изчезнало, самото и единствено слънце, и ако тя разкажеше, нямаше да повярват на историята й само при условие, че Бог е добър. Ако Бог бе в лошо настроение, щяха да й повярват… и дори това да не убиеше майка й, то щеше да пръсне семейството както пръчка динамит пръсва гнила тиква.
Тъй че тя избяга от стаята, претича през кухнята и щеше да изскочи навън през задната врата, но тя бе заключена. Рут я гонеше и викаше: „Спри, Джеси, спри!“ Тя спря, но само заради проклетата заключена врата. Долепи лице до студеното тъмно стъкло и наистина си помисли — да, за миг си помисли — да го разбие с глава и да си пререже гърлото, за да заличи това ужасно сиво видение на предстоящото бъдеше и преживяното минало, но накрая просто се обърна, смъкна се на пода, скри голите си крака под подгъва на късата пола, с която бе облечена, и затворила очи, положи чело върху свитите си колене. Рут седна на пода до нея, прегърна я, залюля я напред-назад и взе да я успокоява, като я галеше по косата и я насърчаваше да го изхвърли, да се отърве, да го изплюе, да го излее.
Легнала тук, в къщата край езерото Кашуакамак, сега тя се питаше какво ли е станало с онова неплачещо, загадъчно спокойно русо момиче, което им бе разказало за брат си Бари и неговите приятели — младежи, според които жената очевидно е била просто защитна система на путката, а жигосването — напълно справедливо наказание за една девойка, която кажи-речи, охотно се чука с брат си, но не и с неговите добри приятелчета. И по-точно, Джеси се чудеше какво бе казала на Рут, докато седяха прегърнати на пода, облегнали гърбове на заключената кухненска врата. Единственото нещо, което си спомняше със сигурност, бе нещо от този род: „Той не ме е горил, той не ме е горил, той въобще не ми причини болка.“ Но сигурно бе имало и нещо друго, защото въпросите, които Рут така и не престана да задава, водеха все в една и съща посока — към езерото Дарк Скор и към деня, в който слънцето бе изчезнало.