В крайна сметка тя предпочете да се махне от Рут, вместо да каже… точно както предпочете да се махне от Нора Калигън, вместо да каже. Побягна колкото й крака държат — Джеси Мъхаут Бърлингейм, позната също като Смайващата курабийка, последното чудо на една мъглява епоха, оцелялата от деня, в който слънцето изчезна, днес прикована към леглото и вече неспособна на бягство.
— Помогни ми — изрече тя в празната стая. Сега, когато си спомни русото момиче със загадъчно спокойното лице и глас и с нанизите от стари кръгли белези върху иначе прекрасните си гърди, Джеси не можеше да го прогони от ума си. Не можеше да прогони и убеждението си, че това не бе спокойствие, ни най-малко, а някакво фундаментално откъсване от ужасното нещо, което му се е случило. По някакъв начин лицето на русото момиче се превърна в нейното собствено лице и когато проговори, тя го направи с треперещия смирен глас на атеист, на когото са отнели и последното освен възможността за една последна отчаяна молитва, на която да заложи всичко: — Моля, помогни ми.
Не й отвърна Бог, а онази част от нея, която явно можеше да говори само под маската на Рут Ниъри. Гласът сега бе изпълнен с нежност… но не и с много надежда. „Ще се опитам, но трябва да ми съдействуваш. Зная, че си готова да вършиш болезнени неща, но може да се наложи и да мислиш болезнени неща. Готова ли си за това?“
— Не става въпрос за мислене — рече пресекливо Джеси и си помисли: „Ето значи как звучи на глас Благоверната съпруга Бърлингейм.“ — Става въпрос за… ами… за спасяване.
„И може би ще трябва да й запушиш устата — рече Рут. — Тя е равностойна част от теб, Джеси — от нас, — и не е никак лош човек, но твърде дълго време е била оставена сама да води представлението, а в ситуация като тази нейният подход към нещата не е от най-добрите. Искаш ли да спориш по този въпрос?“
Джеси не искаше да спори нито по този, нито по който и да е въпрос. С наближаването на залеза светлината, която падаше от западния прозорец, ставаше все по-гореща и по-червена. Вятърът се втурна и изпрати ромолящи листа по откритата веранда край езерото, която сега бе пуста — всички мебели оттам бяха струпани в дневната. Боровете стенеха, задната врата хлопаше, кучето спря за момент, после отново поде убийственото си мляскане, дране и дъвчене.
— Толкова съм жадна — каза печално тя.
„Добре тогава — оттук трябва да започнем.“
Тя извъртя глава на другата страна, докато накрая усети последната слънчева топлина отляво на врата си и върху влажната, залепнала за бузата й коса. Едва тогава отново отвори очи. Озова се, вперила поглед право в Джералдовата чаша с вода, и гърлото й незабавно нададе прегорял, повелителен вик.
„Нека започнем тази фаза от операцията, като най-напред забравим за кучето — каза Рут. — Кучето просто прави това, което му е необходимо, за да оцелее, и ти трябва да правиш същото.“
— Не зная дали мога да го забравя — рече Джеси.
„Мисля, че можеш, маце — наистина така мисля. Щом можеш да сметеш под килима случилото се в деня, когато слънцето изчезна, явно можеш да сметеш под килима каквото си щеш.“
За миг тя почти си спомни всичко и разбра, че може да си спомни всичко, ако наистина го желае. Тайната на оня ден така и не бе успяла да потъне напълно в подсъзнанието й, както ставаше с подобни тайни в блудкавите телевизионни сериали и киномелодрами; в най-добрия случай бе погребана в плитък гроб. Имаше някаква частична амнезия, но от напълно съзнателен тип. Ако пожелаеше да си спомни станалото в деня, когато слънцето изчезна, вероятно би могла.
И сякаш подканена от тази мисъл, в ума й внезапно изникна една покъртително ясна картина: парче стъкло, захванато между щипците, на маша. Ръка в платнена кухненска ръкавица го обръща от двете му страни над дима на малък огън на открито.