Дори да бе вярно, това съждение не променяше факта, че при сегашното си положение лявата й ръка въобще не въздействуваше върху рафта. Трябваше да припълзи малко по-далеч с пръсти — ако можеше, разбира се — и да се надява, че ще бъде достатъчно. Забавна физика — проста, но убийствена. Най-ироничното беше, че когато си поискаше, можеше да се протегне под рафта и да го повдигне. Обаче имаше един малък проблем — така чашата щеше да се катурне в обратната посока, от Джералдовия край, та на пода. Ако човек разгледаше нещата по-отблизо, щеше да види, че ситуацията наистина имаше и забавна страна — приличаше на някой от „Най-смешните домашни видеоклипове на Америка“, изпратен от пъклото.
Изведнъж вятърът утихна и звуците от антрето зазвучаха много силно.
— Вкусен ли е, а, гадино такава? — изкрещя Джеси. Болка раздра гърлото й, но тя не млъкна: не можеше да млъкне. — Надявам се, че ти е вкусен, защото първото нещо, което ще направя, когато се измъкна от тези белезници, ще бъде да ти пръсна черепа!
„Поизхвърли се — помисли си тя. — Доста се поизхвърли за жена, която вече дори не помни дали старата пушка на Джералд — тази, дето преди това е била на баща му — стои тук, или е на тавана в портландската къща.“
Все пак получи удовлетворение от тишината, която последва за миг откъм сенките на света зад вратата на спалнята Сякаш кучето подлагаше тази заплаха на най-дълбоко и трезво обмисляне.
После мляскането и дъвченето започнаха отново.
Нещо предупредително бръмна в Джесината дясна китка, която заплашваше да се схване и я предупреждаваше, че ще е най-добре да се заеме с работата си веднага… ако имаше някаква работа, разбира се.
Тя се наклони наляво и протегна ръката си, доколкото позволяваше веригата. Отново започна да натиска рафта. Отначало не стана нищо. Тя задърпа още по-силно, почти затворила присвитите си очи и извила надолу ъгълчетата на устните си — лице на дете, което очаква доза горчиво лекарство. И точно преди да достигне максималния натиск, който можеха да окажат бодящите й мускули, почувствува в дъската едно миниатюрно отместване, една промяна в еднородната сила на гравитацията — толкова минимална, че я долови по-скоро интуитивно, отколкото чрез сетивата си.
„Самоизмамата, Джес — това е всичко, което си доловила. Само това и нищо друго.“
Не. Може да бе енергията на сетивата, освободена в стратосферата от ужаса, но не бе самоизмама.
Тя пусна рафта и просто полежа няколко минути, като си поемаше въздух на бавни дълги глътки и даваше възможност на мускулите си да отпочинат. Не искаше те да се свият или да изтръпнат в критичния момент, благодаря, и без това си имаше достатъчно проблеми. Когато реши, че вече се чувствува възможно най-подготвена, обхвана леко стълба на леглото с лявата си ръка и я плъзна нагоре-надолу, докато потта от нея се изтри и махагонът изскърца. После я протегна и отново сграбчи рафта. Време беше.
„Обаче трябва да внимавам. Рафтът се помръдна, не ще и дума, и още ще се помръдне, но всичката ми сила ще отиде да раздвижа тази чаша… ако въобще успея, разбира се. А когато човек стигне почти до предела на силите си, контролът започва да му убягва.“
Това беше вярно, но не беше гвоздеят на програмата. Ето какъв беше гвоздеят: тя нямаше усещане за връхната точка, до която рафтът може да се вдигне, преди да се преобърне, абсолютно никакво усещане.
Спомни как някога се бе люляла със сестра си Мади върху дървените люлки-климушки на игралната площадка зад Фалмътското начално училище — едно лято се бяха върнали по-рано от езерото и имаше чувството, че целия този август с Мади бяха хвърчали нагоре-надолу върху олющените люлеещи се дъски — и как те двете бяха успявали да балансират безупречно винаги когато го пожелаваха. Единственото, което трябваше да се направи, бе малко по-тежката Мади да се премести с едно дупе напред към средата. Дългите горещи следобеди на упражнения, по време на които си пееха песни от игрите и се люлееха нагоре-надолу, ги бяха научили да намират почти с научна точност връхната точка на всяка климушка; тези пет-шест изкорубени зелени дъски, наредени в редица върху скърцащата нагорещена стойка, им изглеждаха почти като живи същества. Сега тя не усещаше под пръстите си нищо от онази поривиста жизнерадост. Трябваше просто да се опита да направи всичко възможно, като се надява, че то ще е достатъчно.
„И независимо от възраженията, които може да има Библията по въпроса, не позволявай на лявата си ръка да забрави какво трябва да прави дясната. Лявата може да ти е пепелникохвъргачка, но най-добре дясната ти да е чашеловка, Джеси. Върху рафта има само един участък от няколко сантиметра, където ще имаш шанс да я хванеш. Ако отмине този участък, няма да има значение дали ще остане изправена — ще бъде толкова недостижима, колкото е сега.“