Този удар не беше далеч от целта — бе наистина доста близо, за да я успокои, — но не улучи и право в центъра на мишената, не и този път. Чашата се канеше да се преобърне, наистина се канеше, а тя нямаше никаква представа какво може да направи, за да предотврати това. Защо трябваше пръстите й да са толкова къси, дебели и грозни? Защо? Да можеше само да ги протегне още малко, за да обгърне чашата…
Връхлетя я кошмарен спомен от една стара телевизионна реклама: усмихната жена с прическа в стил петдесетте години и чифт сини гумени ръкавици на ръцете. „Толкова добре прилепват, че можете да вдигнете дори петаче!“ — пищеше усмихната жената. „Лошо, много лошо, че нямаш един такъв чифт, малка Тиквичке или Благоверна, или която но дяволите си там! Може би щеше да успееш да хванеш шибаната чаша преди всичко по този проклет рафт да хване експресния асансьор!“
Внезапно Джеси осъзна, че усмихнатата пищяща жена с гумените ръкавици „Плейтекс“ е майка й, и от гърдите й се изтръгна сух хлип.
„Не се предавай, Джеси! — изкрещя Рут. — Още не! Близо си! Кълна се!“
Тя съсредоточи и последния остатък от силите си в натиска върху лявата страна на рафта, като се молеше несвързано той да не се хлъзне, не още. „О, моля Те, Господи, или който и да си, моля Те, не го оставяй да се хлъзне, не сега, още не.“
Дъската се хлъзна все пак… но само малко. После отново спря, може би временно запъната от треска или затруднена от някаква издатина върху дървото. Чашата се спусна още малко към ръката й, а сетне — все по-смахнато и по-смахнато — тя като че също проговори, проклетата чаша. Звучеше като някой от онези посивели таксиметрови шофьори в големите градове, които сякаш непрестанно имат зъб на целия свят: „Боже, мадам, кво още искаш от мене? Да си присадъ една кирлива дръжка и зарад тебе да стана на неква шибана мотика сигур?“ Свежа струйка вода се стече по напрегнатата дясна ръка на Джеси. Сега чашата щеше да падне, сега беше неизбежно. Мислено тя вече усещаше хладината от разлятата ледена вода по тила си.
— Не!
Изви рамо още малко назад, разтвори още малко пръстите си, пусна чашата да се плъзне още на милиметър по-дълбоко в напрегнатия джоб на ръката й. Белезницата дълбаеше опакото на дланта й и изпращаше болезнени пронизвания чак до лакътя, но Джеси не им обръщаше внимание. Мускулите на лявата й ръка сега звънтяха безумно и трептенията им се предаваха на наклонения нестабилен рафт. Още една тубичка с грим се прекатури на пода. Последните няколко късчета лед дръннаха слабо. Тя виждаше над рафта сянката на чашата, която на издължената залезна светлина напомняше силоз, наклонен от силен прериен вятър.
„Малко… още съвсем малко…
Няма накъде!
Ще има. Трябва да има.“
Тя изпъна дясната си ръка до степен, в която жилите й запращяха, и тогава усети как чашата се хлъзва още съвсем малко надолу. Отново затвори пръсти с молитвата най-накрая да бъде достатъчно, защото сега вече наистина нямаше повече накъде — бе изчерпила възможностите си до абсолютния предел. Почти не беше достатъчно, все още усещаше как мократа чаша се опитва да се изплъзне. Бе започнала да й прилича на жива — разумно същество с подла жилка, едва-едва забележима. Целта му беше да продължава да я залъгва, а после да се изплъзва, докато тя изгуби разсъдък и се отпусне тук, в сенките на здрача, окована и бълнуваща.
„Не я оставяй да избяга Джеси не смей НЕ СМЕЙ ДА ОСТАВИШ ТАЗИ ШИБАНА ЧАША ДА ИЗБЯГА…“
И макар че нямаше повече накъде, нито грам налягане, нито милиметър възможност за опън, тя все пак изтръгна още малко, като завъртя дясната си китка на още косъмче разстояние по посока на дъската. И когато този път обви с пръсти чашата, тя остана неподвижна.
„Според мен може би съм я хванала. Не е сигурно, но може би. Може би.“
Или може би просто най-накрая бе стигнала до етапа на самоизмамата. Не й пукаше. Може би това, може би онова, никакво може би вече нямаше значение и на практика това я успокояваше. Със сигурност знаеше следното: повече не можеше да държи рафта. При всички случаи го бе вдигнала с десет-дванадесет сантиметра, най-много петнадесет, но се чувствуваше така, сякаш се бе навела и вдигнала цялата къща за единия й ъгъл. Това знаеше със сигурност.
„Всичко е въпрос на гледна точка… — мислеше си тя, — включително и гласовете, които ти описват света. Но те имат значение. Гласовете вътре в главата ти.“
С несвързана молитва чашата да остане в ръката й, когато рафта няма да го има, за да я поддържа, тя отпусна лявата си ръка. Дъската думна обратно върху скобите си, съвсем малко изкривена и само с три-четири сантиметра изместена наляво. Чашата наистина остана в ръката й, сега можеше да види и подставката. Бе залепнала за дъното й като летяща чиния.