„Моля те, Боже, не ме оставяй да я изпусна сега. Не ме оставяй…“
Спазъм сгърчи лявата й ръка и я блъсна назад към таблата на леглото. Лицето й също се сгърчи и хлътна, докато устните се превърнаха в бяла резка, а очите — в агонизиращи процепи.
„Почакай, ще мине… ще мине…“
Да, разбира се, щеше да мине. Бе преживяла достатъчно мускулни спазми през живота си, за да го знае, но междувременно — ах, Господи, как болеше! Знаеше, че ако може да докосне левия си бицепс с дясната ръка, ще усети кожата така, сякаш е опъната върху множество малки гладки камъчета и после отново е зашита с коварен невидим конец. Не приличаше на схващане, приличаше на мъртвешко вкочанясване, мамка му.
„Не, само схващане, Джеси. Като онова, предишното. Просто го изчакай да премине. Изчакай го да премине и в името на Исуса не изпускай тази чаша вода!“
Тя изчака и след една-две вечности мускулите в ръката й започнаха да се отпускат, а болката да отслабва. Джеси изпусна една дълга и пресипнала облекчена въздишка, после се приготви да изпие наградата си. „Изпий я, разбира се — обади се Благата, — но според мен, скъпа, ти дължиш на себе си малко повече от една чудесна хладна чаша вода. Наслади се на наградата си… но се наслади с достойнство. Недей да лочиш като прасе!“
„Благичка, никога няма да се промениш“ — помисли си тя, но когато вдигна чашата, направи го с достолепното спокойствие на кралски гост за вечеря, пренебрегвайки алкалната суша по небцето си и горчивия пулс на жаждата в гърлото. Защото човек можеше да нарича Благата както си иска — тя всъщност понякога си го просеше, — но да проявиш малко достойнство при тези обстоятелства (особено при тези обстоятелства) не бе чак толкова лоша идея. Беше се потрудила за чашата, защо да не отдели време и да почете себе си, като й се наслади? Тази първа студена глътка, която се плъзва между устните й, а сетне залъкатушва по горещата черга на езика и, щеше да има вкуса на победата… а след лошия късмег, който току-що я бе сполетял, това щеше наистина да е вкус. на който трябва да се наслади.
Джеси поднесе чашата към устата си и се съсредоточи върху тази мокра сладост отпред, върху този разквасителеи порой. Вкусовите й рецептори се свиха в очакване, пръстите на краката й също се свиха, тя усещаше бясното туптене на пулса под ъгъла на челюстта си. Осъзна, че зърната на гърдите й са се втвърдили, както ставаше понякога, когато бе възбудена.
„Тайни на женската сексуалност, за които не си и сънувал, Джералд — помисли си тя. — Прикови ме с белезници към леглото, и нищо не става. Покажи ми обаче чаша вода, и гледай как се превръщам във вилнееща нимфоманка.“
Мисълта я накара да се усмихне и когато чашата внезапно спря все още на тридесетина сантиметра от лицето й, когато разплиска вода върху голото й бедро, а то се набърчи настръхнало, усмивката не изчезна веднага. В първите няколко секунди не усети нищо освен някакъв род тъпо смайване и
(ъъъ)
недоумение. Какво не бе наред? Какво можеше да не е наред?
„Знаеш какво“ — произнесе един от извънземните гласове. Говореше със спокойна увереност, която според Джеси бе ужасяваща. Да, тя предполагаше, че някъде вътре в себе си наистина знае, но не искаше това знание да пристъпи напред в светлината на прожектора, който представляваше нейният сэзнателен ум. Някои истини бяха просто прекалено жестоки, за да ги признае човек. Прекалено несправедливи. За нещастие някои истини бяха също така и очевадни. Докато гледаха опулено в чашата, кръвясалите подпухнали очи на Джеси започнаха да се изпълват с ужасено разбиране. Не получаваше водата си заради веригата на белезниците. Бе просто прекалено къса, мамка й. Фактът бе толкова очевиден, че съвсем го бе пропуснала.
Изведнъж Джеси осъзна, че си спомня вечерта, в която Джордж Буш спечели президентските избори. Тя и Джералд бяха поканени на изискано празненство в ресторанта на покрива на хотел „Сонеста“. Сенаторът Уилям Коън бе почетният гост, а новоизбраният президент, лично Самотния Джордж, трябваше да направи телевизионно обръщение за ограничена аудитория малко преди полунощ. Джералд бе наел за случая пепелява лимузина и тя спря пред тях в седем часа, точно на минутата, но в седем и десет Джеси все още седеше на леглото в най-красивата си черна рокля, ровеше в кутията с накитите си и ругаеше, търсейки един специален чифт златни обици. Джералд подаде нетърпеливо глава в стаята, за да види защо се бави, изслуша я с онзи израз, който казваше: „Защо вие, момичета, сте толкова невъзможно тъпи?“ и който тя мразеше до дъното на душата си, после каза. че не е сигурен, но според него обиците, които търси, са на ушите й. Така беше. Това я накара да се почувства малка и глупава, в пълно съответствие с неговото снизходително изражение. Освен това й се прииска да се хвърли срещу него и да избие прекрасните му изкуствени зъби с една от нейните сексапилни, но изключително неудобни високи обувки. Тогавашното й чувство обаче бе доста меко в сравнение със сегашното и ако сега някой заслужаваше да му се избият зъбите, това бе тя.