Протегна врат колкото можа напред и издаде устни като героиня от някой стар чернобял любовен филм. Приближи се толкова много до чашата, че можеше да види миниатюрните балончета въздух, уловени в последните няколко късчета лед, бе достатъчно близо, за да усети мириса на минералите в кладенчовата вода (или да си въобрази, че го е усетила), но не можа да се приближи достатъчно, че да пийне от нея. Когато спря в точката, от която просто не можеше да продължи напред, между свитите й като за целувка устни и чашата все още оставаха десетина сантиметра. Беше почти достатъчно, но думата „почти“, както обичаше да казва Джералд (а също и баща й. досети се тя), имаше значение само когато се отнасяше за конски подкови.
— Не вярвам — чу се тя да казва със своя нов глас, продран сякаш от уиски и „Марлборо“. — Просто не вярвам.
Внезапно в нея се събуди ярост, която й кресна с гласа на Рут Ниъри да запрати чашата през стаята: ако не можеше да пие от нея, дрезгаво нареждаше този глас, трябваше да я накаже; ако не можеше да задоволи жаждата си с нейното съдържание, можеше поне да задоволи ума си, като я чуе да се разбива на хиляди парченца в стената.
Хватката й върху чашата се стегна, а стоманената верига се отпусна в хлабава дъга, когато тя изви ръка назад, за да направи точно това. Не беше честно! Никак, никак не беше честно!
Възпря я мекият нерешителен глас на Благоверната съпруга Бърлингейм.
„Може би има начин, Джеси. Не се предавай още — може би има някакъв начин.“
Рут не отвърна с думи на това, но несъмнено се ухили подигравателно и невярващо; усмивката й бе тежка като желязо и горчива като струйка лимонов сок. Рут все още искаше тя да хвърли чашата. Нора Калигън със сигурност би казала, че Рут е силно обременена от идеята за възмездието.
„Не й обръщай никакво внимание — рече Благоверната. Гласът й бе загубил необичайните си колебливи нотки; сега звучеше почти развълнувано. — Остави я обратно на рафта, Джеси.“
„И после какво? — попита Рут. — После какво, о, Велика Белолика Учителко, о, Богиньо на пластмасовите съдове и Свята покровителко на църквата на «Доставки по домовете»?“
Благата й отговори, гласът на Рут млъкна, а Джеси и всички останали гласове в нея се заслушаха.
10
Тя внимателно върна чашата на рафта, като грижливо се постара в никакъв случай да не я остави да стърчи от ръба. Сега чувствуваше езика си като парче шкурка, а гърлото буквално я болеше от жажда. Това й напомни за есента на десетата й година, когато едно съчетание от грип и бронхит я бе задържало у дома за месец и половина. По време на това пленничество тя преживя дълги нощи, в които се будеше от объркани кресливи кошмари, без да може да си ги спомни
(само дето можеш да си спомниш, Джеси, сънуваше за онова опушено стъкло; сънуваше за това как слънцето изчезна; сънуваше за онзи блудкав и сълзлив мирис, който напомня за минералите в кладенчова вода; сънуваше ръцете му), плуваше в пот, но се чувствуваше прекалено слаба, за да се протегне за каната с вода на масата до леглото си. Спомни си как лежеше мокра, лепкава и миришеща на треска отвън, изгоряла и пълна с фантоми отвътре; как лежеше и мислеше, че истинската й болест не е бронхит, а жажда. Сега, след толкова много години, се чувствуваше по съвсем същия начин.
Умът й продължаваше опитите си да се върне към ужасния момент, в който бе осъзнала, че няма да успее да прекоси онази последна частичка разстояние между чашата и устата си. Продължаваше да вижда малките балончета въздух в топящия се лед, продължаваше да усеща слабия дъх на минерали, уловени във водните пластове дълбоко под повърхността на езерото. Тези образи й се надсмиваха като сърбеж между плешките, който не може да достигне.
Въпреки това тя се застави да изчака. Онази част от нея, която представляваше Благоверната съпруга Бърлингейм. каза, че въпреки подигравателните образи и туптящото гърло тя се нуждае от малко време. Имаше нужда да изчака сърцето й да забави ход, мускулите й да спрат да треперят, емоциите й да се поуталожат.
Навън последните багри се стапяха във въздуха, светът добиваше тържествен и меланхоличен сив оттенък. Гмурецът от езерото нададе пронизителния си писък във вечерната мрачина.