„Рут, моля те, престани! Не би могла да избереш по-неподходящо време за ровене в цялата тази стара…“
Но Рут не позволяваше да я спират. Онази Рут, която някога бе споделяла квартирата на Джеси, винаги бе отстоявала решително правото си на глас — правото на всяка своя думичка, и тази Рут, която сега споделяше главата на Джеси, явно никак не се бе променила. „След това разбрах, че живееш извън територията на колежа с три Сузита от дамския клуб — принцески с разкроени джемпъри и моряшки блузки, всяка от които несъмнено притежаваше по един комплект долни гащички с дните на седмицата, избродирани върху тях. Според мен точно по това време ти взе съзнателно решение да започнеш тренировки за олимпийския отбор по прахосмучене и подолъскане. Ти превърна в неслучила се вечерта в къщата на нюърския свещеник, ти превърна в неслучили се сълзите, болката и гнева, самата мен превърна в неслучила се. О, да, продължихме да се виждаме от време на време — да разделим по някоя случайна цица и кана «Молсънс» долу в кръчмата на Пат, но приятелството ни на практика бе приключило, нали? Когато се наложи да избереш между мен и това. което си преживяла през юли шестдесет и трета, ти избра затъмнението.“
Чашата с вода се клатушкаше все по-силно.
„Защо сега, Рут, попита тя, без да съзнава, че произнася думите на глас в тъмнеещата стая. Защо сега, това искам да зная, като се има предвид, че в това си превъплъщение ти си всъщност част ог мен, защо сега? Защо точно в момента, когато най-малко мога да си позволя да се разстройвам и отвличам.“
Най-очевидният отговор на юзи въпрос беше и най-непривлекателният: защото вътре в нея имаше един враг, една тъжна и зла кучка, която я искаше точно такава, каквато беше в момента — окована, страдаща, жадна и нещастна. Която не искаше това положение да се подобри ни най-малко. И би прибягнала до най-долни трикове, за да постигне целта си.
„Пълното слънчево затъмнение в онзи ден е продължило само малко повече от минута, Джеси.. но не и в ума ти. Там то още продължава, нали?“
Тя затвори очи и съсредоточи цялата си мисъл и воля върху усмиряването на чашата в ръката си. Сега заговори мислено на гласа без притеснение, сякаш наистина говореше на друг човек, а не на част от своето съзнание, която внезапно е решила, че точно сега е времето да поработи върху себе си, както би се изразила Нора Калигън.
„Остави ме на мира, Рут. Ако след като се пробвам да си получа водата все още искаш да обсъждаш тези неща, добре. Но засега, моля те, бъди така добра…“
— …да млъкнеш, мамка ти — завърши тя с тих шепот.
„Да — отвърна незабавно гласът на Рут. — Зная, че в тебе има някой или нещо, което се опитва да ти подложи динена кора, и зная, че то понякога използува моя глас — голям вентрилоквист е, не ще и дума, — но това не съм аз. Тогава те обичах, обичам те и сега. Затова толкова дълго време се опитвах да продължа контактите ни… защото те обичах. Предполагам също и затова, защото краставите магарета като нас трябва да се поддържат.“
Джеси леко се усмихна или се опита да се усмихне на импровизираната сламка..
„А сега дръж, Джеси, и дръж здраво.“
Джеси изчака един миг, но не последва нищо. Рут си бе отишла, поне засега. Отвори отново очи, после бавно наведе глава напред. Навитата сламка стърчеше от устата й като цигаре.
„Моля Те, Господи, смили се… нека стане!“
Самоделната й сламка се спусна във водата. Джеси затвори очи и смукна. За миг не последва нищо и в ума й се надигна голо отчаяние. После устата й се напълни с вода — хладна, сладка и истинска, — която я заля с някакъв изненадан възторг. Тя щеше да изхлипа от благодарност, ако устните й не бяха така напрегнато свити около крайчеца на навитата карта; в това положение можеше да издава само неясни фучащи звуци през носа.