Преглътна водата, усещайки как тя застила гърлото й като течен балдахин, после започна да смуче отново. Правеше го лакомо и безразсъдно, като гладно теленце, което суче от вимето на майка си. Сламката й далеч не бе съвършена и даваше само глътчици, сръбвания и малки пръски, вместо постоянна струя, а по-голямата част от това, което засмукваше в тръбичката, се разливаше през несъвършените стенички и изкривени гънки. На някакво ниво тя осъзнаваше това, чуваше как водата капе по кувертюрата като дъжд, но благодарният й ум все още горещо вярваше, че нейната сламка е едно от най-великите изобретения, сътворени от женския ум, и че този миг, тези глътки от водната чаша на мъртвия й съпруг са апотеозът на нейния живот.
„Не я изпивай всичката, Джес, остави си малко за после.“
Не знаеше кой от нейните събеседници-фантоми бе проговорил този път, а и нямаше значение. Съветът бе велик, но все едно да кажеш на едно осемнадесетгодишно момче след шест месеца страстни милувки, че в крайна сметка няма значение дали момичето иска — ако няма гумичка, трябва да чака. Тя откриваше, че понякога е невъзможно да послушаш съвета на разума, независимо колко е добър. Понякога тялото се надигаше и запокитваше нанякъде тези добри съвети. Откриваше и още нещо — отдаването на тези прости физически нужди можеше да носи неописуемо облекчение.
Джеси продължи да смуче през нагънатата карта, като навеждаше чашата, за да държи върха на прогизналата безформена виолетова тръбичка под повърхността на водата. С една част от мозъка си осъзнаваше, че картата пропуска все повече и че тя сигурно е луда, щом не спира и не я изчаква да се изсуши отново, а въпреки това продължава.
Най-накрая я спря мисълта, че вече не смуче нищо освен въздух и че прави това от няколко секунди. В чашата на Джералд все още имаше вода, но върхът на импровизираната й сламка вече не можеше да я достигне. Креватната покривка под навитата абонаментна карта беше потъмняла от влага.
„Обаче можех да достигна останалото. Можех. Щом можах да извъртя ръката си още малко в онази неестествена поза назад, когато ми трябваше да достигна чашата първия път, значи бих могла да си протегна още малко врата, за да достигна до тези няколко последни глътки вода. Дали мога? Зная, че мога.“
Тя наистина знаеше и по-късно щеше да го провери, но засега момчетата с белите яки от най-горния етаж — този с хубавите гледки — отново бяха изтръгнали контрола от работниците и цеховите майстори, които обслужваха машините; бунтът бе приключил. Съвсем не можеше да се каже, че жаждата й е утолена, но гърлото й бе престанало да тупти и тя се чувствуваше доста по-добре… както умствено, така и физически. С по-изострена мисъл и по-избистрен периферен поглед.
Откри у себе си задоволство от това, че остави водата на дъното на чашата. Две глътчици през течаща сламка сигурно нямаше да заличат разликата между окованото й положение върху леглото и откриването на начин сама да се измъкне от тази каша — да не говорим за разликата между живота и смъртта, — но стремежът към тези последни няколко глътчици можеше да заангажира съзнанието й, ако то се опиташе отново да се върне към своите нездрави хрумвания. В крайна сметка нощта наближаваше, мъжът й лежеше мъртъв ей там, а тя май щеше да спи незавита.
Картината не беше от най-прекрасните, особено като се прибавеше и гладният пес, който също щеше да спи незавит, но въпреки това Джеси откри, че отново й се доспива. Опита се да открие мотиви за борба срещу растящата си сънливост и не можа да измисли нищо сериозно. Дори мисълта, че ще се събуди с изтръпнали до лактите ръце, не изглеждаше кой знае какво. Щеше просто да ги върти, докато кръвта отново се спусне бодро по жилите им. Нямаше да е приятно, но тя не се съмняваше в способността си да го направи.
„Освен това може да ти дойде някоя идея, докато спиш. мила — каза Благоверната съпруга Бърлингейм. — В книгите винаги става така.“
— Може на теб да ти дойде — рече Джеси. — В края на краищата на теб ти дойде най-добрата идея досега.
Тя се отпусна в легнало положение, като с помощта на плешките си сбута възглавницата колкото се може по-нагоре към таблата на леглото. Раменете я боляха, ръцете й (особено лявата) туптяха, а коремните й мускули все още пърхаха от напрежението да държат горната част на тялото й достатъчно вдигната, за да може да пие от сламката… но независимо от това тя се чувствуваше странно удовлетворена. В съгласие със себе си.
„Удовлетворена? Как можеш да се чувствуваш удовлетвоена? В края на краищата мъжът ти е мъртъв и ти също имаш дял в това, Джеси. Ами я си представи, че те открият? Представи си, че те спасят? Мислила ли си как ще изглежда тази ситуация на човека, който ще те открие? Как мислиш, че ще изглежда на полицая Тигърдън например? Колко време според теб ще му трябва, за да реши да извика щатската полиция? Тридесет секунди? Може би четиридесет? Тук, в провинцията обаче, мислят малко по-бавно — току-виж, му отнело цели две минути.“