Не можеше да спори с нищо от това. Беше вярно.
„Тогава как можеш да се чувствуваш удовлетворена, Джеси? Как можеш да се чувствуваш удовлетворена, когато над теб са надвиснали подобни неща?“
Не знаеше как, но се чувствуваше именно по този начин. Усещането й за покой бе дълбоко като пухено легло в мартенска нощ, изпълнена от северозападния вятър с грохота на бурята от мокър сняг, и топло като пухения юрган на същото това легло. Подозираше, че чувството й се дължи предимно на чисто физически причини: ако си достатъчно жаден, очевидно е възможно да се опияниш от половин чаша вода.
Но имаше и умствен аспект. Преди десет юдини тя с неохота бе напуснала работата си на заместваща учителка, след като най-накрая се бе преклонила под натиска на упоритата (или може би всъщност търсеше думата „неумолимата“ логика на Джералд. Тогава той вече печелеше почти по сто хиляди долара годишно; в сравнение с това нейните пет, до седем хилядарки изглеждаха доста пършива сума. Всъщност беше истински досадно, когато служителите от данъчната служба взимаха по-голямата част от нея, а после душеха из финансовите им документи и се чудеха къде е останалото. Когато се оплака от подозрителното им поведение, Джералд я погледна с някаква смесица от обич и раздразнение. Не беше точно онзи негов израз, който казваше: „Защо вие, момичетата, винаги сте толкова глупави?“ — той щеше да започне да се появява редовно едва след пет-шест години, — но доста се доближаваше до него. „Те виждат колко изкарвам аз — каза й той, — виждат в гаража две големи немски коли, виждат снимката с вилата на езерото, а после поглеждат твоите данъчни формуляри и виждат, че работиш за нещо, което те наричат жълти стотинки. Не могат да повярват — изглежда им фалшиво, параван за нещо друго, — така че започват да душат насам-натам и да търсят какво може да е това нещо. Просто не те познават така, както аз те познавам, това е.“
Не бе успяла да обясни на Джералд какво означаваше за нея договорът за учителското място… или пък той не бе имал желание да слуша. И в двата случая резултат бе един и същ: учителството, дори като заместничка, й носеше особено значимо удовлетворение, а Джералд не разбираше това. Нито пък разбираше, че това заместване прехвърля мост към живота, който тя водеше, преди да го срещне на онова републиканско празненство, когато работеше като редовен учител по английски език в Уотървилската гимназия — жена, която сама изкарва прехраната си, радва се на симпатията и уважението на колегите си и не дължи никому нищо. Тя не бе успяла да обясни (или той не бе желал да слуша) как напускането на учителската работа — макар и на половин ден, на парче — я бе накарало да се чувствува опечалена, изгубена и някак безполезна.
Това усещане за безпосочност — може би причинено с еднаква сила от неспособността й да забременее и от решението й да върне договора неподписан — бе отпътувало от повърхността на съзнанието й след година, година и нещо, но никога не напусна по-дълбоките пластове на сърцето й. Понякога се чувствуваше като банален образ — млада учителка се омъжва за преуспяващ адвокат, чието име се появява на табелка още на крехката (ако говорим професионално) тридесетгодишна възраст. Тази млада (е, сравнително млада) жена накрая пристъпва във фоайето на загадъчния дворец, познат като средна възраст, оглежда се и внезапно открива, че е съвсем сама — без работа, без деца и със съпруг, който е почти напълно погълнат (човек не би желал да каже обсебен — дори да е точно, ще звучи неучтиво) от изкачването по тази прословута стълба на успеха.
Тази жена, чиято четиридесетгодишнина изведнъж се оказва скрита зад следващия завой по пътя, е представителка на точно този тип жени, за които е много вероятно да се забъркат с наркотици, алкохол или друг мъж. Обикновено по-млад. Нишо такова не се случи с тази млада (е… някогашна млада) жена, но Джеси все още се оказваше със страховито количество свободно време върху плещите си — време за градинарство, време за разходки, време за взимане на уроци (по рисуване, по грънчарство, по писане на поезия… и тя можеше да започне връзка с мъжа, който им преподаваше поезията, стига да бе пожелала, а почти бе пожелала). Имаше и време за малко работа върху себе си и точно така завърза запознанството си с Нора. И все пак нищо от тези неща не я бе накарало да се чувствува така, както се чувствуваше в момента, сякаш умората и болките й бяха медали за храброст, а желанието за сън — честно извоювана награда… нещо като онези мъжки бирени сбирки пред телевизора, само че във вариант за оковани дами.