„Хей, Джес, ама наистина страхотно я взе тая вода!“
Беше друг извънземен глас, но този път Джеси нямаше нищо против. Стига само Рут да не се появява за известно време. Рут беше интересна, но и изтощителна.
„Много хора въобще дори не биха стигнали до чашата — продължи нейният извънземен почитател — а пък да използваш картата като сламка… това беше майсторско изпълнение. Така че давай, чувствувай се добре. Позволено е. И една малка дрямка е позволена.“
„Ами кучето?“ — колебливо се обади Благата.
„Това куче няма да те безпокои ни най-малко… и ти знаеш защо.“
Да. Причината, поради която кучето нямаше да я безпокои, лежеше наблизо върху пода на спалнята. Сега Джералд не беше нищо друго освен сянка между сенките, за което Джеси изпитваше благодарност. Навън отново задуха. Съсъкът на вятъра между боровете бе успокояващ, приспивен. Джеси затвори очи.
„Само внимавай какво ще сънуваш! — извика след нея Благата с внезапна тревога, но гласът й прозвуча отдалеч и не особено властно. Все пак опита отново: — Внимавай какво ще сънуваш, Джеси! Говоря сериозно!“
Разбира се, че говореше сериозно Благоверната винаги говореше сериозно, което означаваше, че често бе досадна.
„Каквото и да сънувам — помисли си Джеси, — няма да е, че съм жадна. През последните десег години не съм постигала много неоспорими победи — повечето представляваха поредица от съмнителни партизански войни. — но да стигна до тези глътки вода си беше чиста победа. Нали?“
„Да — съгласи се извънземният глас. Имаше някакво мъжко звучене и тя откри, че се пита сънено дали пък това не е гласъг на брат й Уил… Уил от времето, когато беше дете, през шестдесетте години. — Без съмнение. Страхотно.“
Пет минути по-късно Джеси спеше дълбоко, ръцете й бяха вдигнати и разперени във формата на отпуснато V, белезниците крепяха хлабаво китките й към странични стълбове на леглото, а главата й клюмаше върху дясното рамо (по-малко бодящото). От устата й се носеха дълги и и бавни похърквания. А в един момент — дълго след като мракът се бе спуснал и на изток бе изгряло бяло късче луна — кучето отново се появи на прага.
И то като Джеси бе по-спокойно сега, когато най-належащата му нужда бе задоволена и бурята в стомаха му донякъде бе утихнала. То дълго време я гледа втренечено с наострени уши и вирната муцуна, опитвайки се да разбере дали тя наистина спи, или само се преструва. Накрая реши (главно въз основа на миризмите — потта, която сега съхнеше, пълното отсъствие на пукащата озонова воня на адреналин), че наистина спи. Този път нямаше да има ритници и крясъци — не и ако проявеше достатъчно внимание да не я събуди.
Кучето пристъпи меко към грамадата месо в средата на стаята. Макар сега да не бе толкова гладно, месото всъщност му миришеше по-хубаво. Това се дължеше на факта, че при първото си ядене то трябваше да измине дълъг път към преодоляване на древното, вродено табу срещу този вид месо, макар че самото то не знаеше това, а ако го знаеше, нямаше да се трогне.
Кучето наведе глава и с цялата деликатност на истински чревоугодник най-напред подуши вече привлекателния аромат на мъртъв адвокат, а после леко сключи челюстите си около долната устна на Джералд. Започна да дърпа, като бавно увеличаваше силата и обтягаше плътта все повече и повече. Джералд започна да изглежда така, сякаш се бе вживял в някаква чудовищна муцуна. Устната накрая се отпра и оголи долните му зъби в огромна мъртва гримаса. Кучето погълна този малък деликатес на един залък, после се облиза. Опашката му отново се размаха, този път с бавни, доволни движения. Две мънички светли петънца заиграха високо горе върху тавана — лунната светлина се бе отразила от коронките на двата долни кътника на Джералд. Бяха направени едва миналата седмица и все още блестяха пресни и лъскави като новоизсечени петачета.
Кучето се облиза за втори път, загледано любовно в Джералд. После протегна врат, почти точно както Джеси бе протегнала своя, за да потопи най-накрая сламката си в чашата. Подуши лицето му, но не само го подуши, а пусна носа си на обонятелно пътешествие по него, като най-напред изпробва слабия дъх на подолъскащ препарат от кафявия восък, заровен дълбоко в лявото ухо на мъртвия господар, после смесените миризми на пот и дезодорант около косата, след това острата, опияняващо горчива миризма на спечена кръв по темето. Особено дълго се забави около носа му, като провеждаше деликатно проучване на тези вече пресъхнали канали със своята ожулена и мръсна, но, ах, колко чувствителна муцуна. Отново изпита онова чревоугодническо чувство, което предпочиташе пред много други съкровища. Накрая впи острите си зъби в лявата буза на Джералд, щракна ги и започна да дърпа.