Том твърди, че се нуждае от това време на езерото, за да се възстанови от стресовете на професията си, и че синът му ще има колкото си иска рождени дни с приятелите по-нататък. Уил става на девет, в края на краищата, не на деветдесет. „Освен това — добавя Том — рождените дни с приятелите не са чак толкова забавни, докато не пораснеш достатъчно, че да му удариш едно-две питиета.“
Така че молбата на Уил да празнува рождения си ден в целогодишната им къща на крайбрежието вероятно ще бъде отхвърлена, ако не е Джесината внезапна и изненадваща подкрепа на плана му (за Уил тя е изключително изненадваща — Джеси е три години по-голяма от него и често пъти той не е сигурен дали тя въобще си спомня, че има брат). След нейното първоначално меко предположение, че може би ще е весело да се върнат у дома — само за два-три дни, разбира се — и да устроят празненството на поляната, с крокет и бадминтон, печено месо на шиш и японски фенери, които да запалят по здрач, Том започва да приема идеята по-благосклонно. Той е мъж, който смята себе си за „много упорито копеле“, а в очите на другите често е „инатлив стар пръч“, но както и да го приемеш, щом веднъж нещо рече… и отсече, трудно можеш да го разубедиш.
Когато трябва да му се въздействува — да се промени мнението му, — по-малката му дъщеря има повече късмет от всички останали, взети заедно. Джеси често намира път към ума на баща си чрез някаква вратичка или тайна пътечка, която е затворена за останалата част от семейството. Сали смята — с известно основание, — че средното им дете винаги е било любимката на Том, а Том се самозалъгва, че никой от другите не знае. Мади и Уил гледат на това по-просто: те смятат, че Джеси се умилква на баща си, а той на свой ред я лигави. „Ако татко хване Джеси с цигара — каза Уил на по-голямата си сестра предишната година, когато я бяха наказали да не излиза заради точно такава простъпка, — сигурно ще й купи запалка.“ Мади се засмя, съгласи се и прегърна брат си. Нито те, нито майка им имат и най-бегла представа за тайната, която лежи между Том Мъхаут и по-малката му дъщеря като купчина гниещо месо.
Самата Джеси вярва, че подкрепя молбата на малкото си братче — че се застъпва за него. Тя няма представа, поне на повърхността на съзнанието си, колко много е намразила Сънсет Трейлс и с какво нетърпение чака да се махне оттам. Езерото, което някога е обичала страстно, също вече е намразила — особено неговия слаб, блудкав мирис на минерали. Към 1965-а година едва издържа да се къпе в него, дори в най-горещите дни. Знае какво смята майка й: че причината е във фигурата й — подобно на самата Сали, Джеси е започнала да се оформя рано и на дванадесет години вече има почти женска фигура. Но причината не е в това — тя вече е свикнала с тази фигура и знае, че далеч не е звезда от „Плейбой“ с който и да е от старите си избелели бански костюми. Не, причината не е в гърдите й, нито в хълбоците, нито в задника й. Причината е в тази миризма.
Независимо от мотивите, които може да витаят под повърхността, идеята на Уил Мъхаут накрая е одобрена от главния шеф на семейство Мъхаут. Те се върнаха на крайбрежието вчера, като тръгнаха доста рано, за да може Сали (с охотната помощ на двете си дъщери) да се подготви за празненството. И сега е четиринадесети август, а четиринадесети август несъмнено е апотеозът на лятото в Мейн, ден с бледосини като платно небеса и тлъсти бели облаци, всичко това освежено от острия солен дъх на океанския бриз.
Далеч от крайбрежието — а това включва района на езерата, където Сънсет Трейлс стои на брега на Дарк Скор, откакто дядото на Том Мъхаут е построил там първоначалната колиба през 1923-та година — горите, езерата, вирчетата и блатата изнемогват на четиридесетградусови температури и влажност едва-едва под точката на насищането, но там, на брега, температурата е само двадесет и седем градуса. Морският бриз е допълнителна благодат, която прави влажността незабележима и отвява комарите и мушиците. Поляната е пълна с деца, повечето приятели на Уил, но също и дружки на Мади и Джеси, и за първи път като по чудо сякаш всички те се разбират добре. Не е имало ни една кавга, а около пет часа, когато вдига първото мартини за деня към устните си, Том хвърля поглед към Джеси, която стои наблизо, подпряла чука за крокет на рамото си като часовой пушката си (и явно е достатъчно близо, за да чуе това, което звучи като случаен разговор между съпрузи, но може всъщност да е ловък комплимент, насочен към дъщерята), после се обръща пак към жена си. „Май в крайна сметка идеята беше доста добра“ — казва той.
„Повече от добра — мисли си Джеси. — Абсолютно страхотна и тотално жестока, ако искате да знаете.“ Дори тези думи не изразяват напълно това, което има предвид, което наистина мисли, но би било опасно да каже останалото на глас; то може да предизвика боговете. Всъщност според нея денят е безупречен — сладък и съвършен, ден като слънце. Добра е дори песента, която гърми от Мадиния портативен грамофон (който сестра й весело е изнесла на двора за случая, макар че той обикновено представлява Великата Непристъпна Икона). Джеси никога вече няма да харесва Марвин Гей — не повече, отколкото ще харесва този слаб минерален дъх, който се издига от езерото в горещите летни следобеди, — но тази песен е добра. „По дяволите да вървя, ако не си чудесна… ми-лаа“: глупаво, но не и опасно.