Денят е четиринадесети август 1965-а, ден отминал, но все още жив в ума на сънуваща жена, прикована към едно легло в една къща на брега на едно езеро, шестдесет километра на юг от езерото Дарк Скор (но със същия минерален дъх — гаден и напомнящ — в горещите и тихи летни дни), и макар че дванадесетгодишното момиче, тоест тя, не вижда как Уил се промъква зад гърба й, щом тя се навежда, за да удари топката си за крокет и превръща дупето си в твърде съблазнителна мишена за момче, което е живяло само по една година за всеки удар в един бейзболен мач, част от съзнанието й знае, че той е там и че това е шевът, с който сънят е бил прикачен към кошмара.
Тя премерва изстрела си, като се съсредоточава във вратичката, забита на около два метра от нея. Труден изстрел, но не и невъзможен, а ако прокара топката, може би в крайна сметка ще успее да настигне Каролайн. Това би било чудесно, защото Каролайн почти винаги побеждава на крокет. После, точно когато замахва с чука си, музиката от грамофона се променя.
„Оуу, чуйте всички — пее Марвин Гей и този път заплахата му не звучи много насмешливо за Джеси, — особено вие, момичета…“
По загорелите й ръце полазват хладни тръпки.
„… можеш ли да останеш сам у дома, когато няма я любимата жена? … Твърде много обичам, ми казват…“
Пръстите й изтръпват, тя изгубва всякакво усещане за чука в ръцете си. Китките й горят, сякаш стегнати в
(тумруци Благата е с тумруци елате и вижте Благата с тумруците елате и се смейте на Благата с тумруците)
невидими скоби, а сърцето й внезапно се вцепенява. Това е другата песен, нередната песен, лошата песен.
„… но аз вярвам… аз вярвам… че така трябва да се обича жена…“
Тя вдига очи към групичката момичета, които чакат нейния изстрел, и вижда, че Каролайн я няма. На нейното място е застанала Нора Калигън. Косата й е вързана на плитки, на върха на носа й има петънце бял цинков крем, обута е в жълтите гуменки на Каролайн и носи нейното медальонче — онова с миниатюрната снимчица на Пол Макартни под капачето, — но това са зелените очи на Нора и те гледат към нея с дълбокото съчувствие на възрастен човек. Изведнъж Джеси си спомня, че Уил — несъмнено подстрекаван от приятелите си, които са толкова опиянени от колата и немския шоколадов сладкиш, колкото и самият Уил — дебне зад нея и се кани да я бодне с пръст в дупето. Когато това стане, нейната реакция ще бъде дива, тя ще се завърти и ще го фрасне в устата, като може би няма да провали напълно празненството, но със сигурност ще остави драскотина върху неговото „сладко съвършенство“. Опитва се да пусне чука, иска да се изправи и да се обърне, преди въобще нещо да се е случило. Иска да промени миналото, но открива, че миналото е тежко — все едно се опитваш да вдигнеш къща за единия ъгъл, за да търсиш отдолу някакви изгубени, забравени или скрити неща.
Зад нея някой е завъртял копчето на малкия Мадин грамофон и тази ужасна песен тръби по-силно от всякога, победоносна, искряща и садистична: „ОТВЪТРЕ ТАКА МЕ БОЛИ… ЖЕСТОКО Е ОТ НЕЙНА СТРАНА… ХОРА, МОЛЯ ВИ, КАЖЕТЕ Й… НЕ Е ЧЕСТНО ДА ПРАВИ ТАКА…“
Тя отново опитва да се отърве от чука — да го захвърли, — но не може; сякаш някой я е приковал към него с белезници.
„Нора! — крещи тя. — Нора, трябва да ми помогнеш! Спри го!“
(Точно в този момент от съня Джеси изстена за първи път и накара кучето да отстъпи за миг от тялото на Джералд.)
Нора поклаща глава, бавно и печално.
„Не мога да ти помогна, Джеси. Ти си сама — всички сме сами. Обикновено не казвам това на пациентите си, но ми се струва, че в твоя случай е най-добре да съм откровена.“
„Ти не разбираш! Не мога отново да преживея това! НЕ МОГА!“
„О, не бъди толкова глупава — казва Нора с неочаквана припряност и понечва да се извърне, сякаш повече не може да издържа вида на Джесиното вдигнато, обезумяло лице. — Няма да умреш. Това не е отрова.“
Джеси се оглежда панически (макар че е все така неспособна да се изправи и да лиши настъпващия си брат от изкушението на тази удобна мишена) и вижда, че приятелката й Тами Хоф е изчезнала; на нейното място, с нейните бели шорти и жълт потник стои Рут Ниъри. В едната си ръка държи червения раиран чук за крокет на Тами, а в другата — цигара „Марлборо“. Ъгълчетата на устата й са извити в обичайната за нея сардонична усмивка, но очите й са сериозни и пълни с тъга.