„Рут, помогни ми! — крещи Джеси. — Трябва да ми помогнеш!“
Рут всмуква дълбоко от цигарата, после я смачква в тревата с една от корковите подметки на Тамините сандали.
„Оле Боже, маце, той само ще те бодне леко, няма да ти пъха магарешки остен в задника. Знаеш това не по-зле ог мен, вече си го преживяла веднъж. Така че какво толкова?“
„Не е просто бодване! Не е, и ти го знаеш!“
„Старият бухал буха на гъската“ — казва Рут.
„Какво? Какво озна…“
„Това означава: как мога да знам нещо за НЕЩО? — изстрелва в отговор Рут.. На повърхността гласът й е гневен, а отдолу има дълбока болка. — Не искаше да ми кажеш, не искаше да кажеш на никого. Избяга. Избяга като заек, който вижда сянката на стар бухал в тревата.“
„НЕ МОЖЕХ да кажа! — пищи Джеси. Сега тя вижда в тревата до себе си сянка, сякаш думите на Рут са се сбъднали. Само че не е сянката на бухал, това е сянката на брат й. Тя чува приглушеното хихикане на приятелите му, знае, че той протяга ръка да го направи, и въпреки това не може дори да се изправи, камо ли да се отмести. Тя е безсилна да промени нещата, които ще се случат, и разбира, че това е истинската същност както на кошмара, така и на трагедията. — НЕ МОЖЕХ! — изкрещява отново на Рут. — Не можех, никога! Това щеше да убие мама… или да разбие семейството… или и двете! Той каза! Татко каза!“
„Неприятно ми е точно аз да ти изпращам тази вест, маце-писе, но през декември ще станат дванадесет години, откакто твоят мил стар татко е мъртъв. Освен това не можем ли да си спестим поне мъничко от тази мелодрама? Не е като да те е окачил за зърната на гърдите на въже за пране и после да те е подпалил, нали така?“
Но тя не желае да слуша това, не желае да се замисля — дори насън — за никакви преоценки на погребаното минало; почнат ли веднъж плочките на доминото да падат, кой знае къде ще му излезе краят? Така че тя запушва ушите си за думите на Рут и продължава да гледа старата си съквартирантка от колежа с онзи втренчен, дълбок и умолителен поглед, който толкова често бе карал Рут (чиято строга физиономия, тъй или иначе, никога не беше по-дълбока от кейкова глазура) да се засмее и да се предаде, да направи всичко, което Джеси пожелае.
„Рут, трябва да ми помогнеш! Трябва!“
Но този път умолителният поглед не върши работа.
„Не мисля така, маце. Всички Сузита от дамския клуб са изчезнали, времето за «Млъкни» приключи, за бягство и дума не може да става, а събуждането не е изход. Това е влакчето на ужасите, Джеси. Ти си котенцето, аз съм бухалът. Ето ни, всички сме вътре. Затегни си колана, затегни го здраво. Това е специално пътуване.“
„Не!“
Но сега, за ужас на Джеси, денят започва да притъмнява. Може би просто някой облак затулва слънцето, но тя знае, че не е така. Слънцето изчезва. Скоро звездите ще изгреят на лятното следобедно небе и старият бухал ще започне да буха на гълъба. Ударил е часът на затъмнението.
„Не! — отново изкрещява тя. — Това беше преди две години!“
„Тук грешиш, маце — казва Рут Ниъри. — За теб то не е свършило. За теб слънцето още не се е появило.“
Тя отваря уста, за да отрече това, да каже на Рут, че и тя прекалено много драматизира нещата като Нора. Нора непрекъснато я тласкаше към врати, които тя не искаше да отваря, непрекъснато я уверяваше, че човек може да подобри настоящето, като изследва миналото — сякаш можеш да оправиш вкуса на днешната вечеря, като я залееш с червясалите остатъци от вчерашната. Иска да каже на Рут, както каза на Нора в деня, когато напусна кабинета й завинаги, че има голяма разлика между това да живееш с нещо и това да бъдеш негов пленник. „Не разбирате ли, глупачки, че Култът към самия себе си е просто още един култ?“ — иска да каже тя, но още щом си отваря устата, нашествието я сполетява: една ръка се пъхва между леко разтворените й крака, палецът се мушка грубо в цепнатината на дупето й, пръстите прилепват към плата на шортите й точно над влагалището, но този път това не е невинната ръчица на брат й; ръката между краката й е много по-голяма от тази на Уил и съвсем не е невинна. Лошата песен звучи по радиото, звездите греят в три часа следобед и ето
(няма да умреш това не е отрова)
как големите си правят бодване в дупето.
Тя мигом се извръща в очакване да види баща си. Той направи нещо такова с нея по време на затъмнението, нещо, което тя предполага, че хленчещите последователи на Култа към себе си и Живота в миналото като Рут и Нора биха нарекли насилие над дете. При всички случаи щеше да е той — в това е сигурна — и се опасява, че ще му наложи ужасно наказание, независимо дали стореното от него е нещо сериозно или пък съвсем безобидно: тя ще вдигне чука си за крокет и ще го стовари върху лицето му, ще смаже носа му и ще му избие зъбите, а когато той падне на тревата, кучетата ще дойдат и ще го изядат.