Джеси поглежда надолу към тялото си и вижда, че сега тя също е гола. На гърдите й с червило, чийто цвят е познат като „Ментичка Ам-Ам“, са изписани две думи: ТАТКОВО МОМИЧЕНЦЕ.
„Трябва да се събудя — мисли си тя. — Ако не се събудя, ще умра от срам.“
Но не се събужда, поне не веднага. Поглежда нагоре и вижда, че разбиращата смущаваща усмивка на Джералд се е превърнала в зейнала рана. Ненадейно измежду зъбите му се подава окървавената муцуна на бездомния пес. Песът също се хили, а главата, която напира напред измежду неговите зъби като начало на някакво уродливо раждане, принадлежи на баща й. Очите му, винаги яркосини, сега са сиви и измъчени над озъбената му усмивка. Тя осъзнава, че това са очите на Оливия, а после осъзнава и още нещо: че минералният дъх на езерна вода, толкова слаб, но същевеременно толкова ужасен, витае навсякъде.
„Твърде много обичам, ми казват — пее баща й от вътрешността на кучешката уста, която е вътре в устата на съпруга й. — но аз вярвам, аз вярвам, че така трябва да се обича жена…“
Тя захвърля чука настрана и побягва с писък. Когато минава покрай ужасното същество с неговата уродлива върволица от загнездени една в друга глави, Джералд щраква едната белезница около китката й.
„Хванах те! — крещи победоносно той. — Хванах те, горда ми красавице!“
Отначало тя си мисли, че затъмнението все пак още не е било пълно, защото денят продължава да се смрачава. После й идва наум, че сигурно припада. Тази мисъл е придружена от чувство на дълбоко облекчение и благодарност.
„Не ставай глупава, Джес — не можеш да припаднеш насън.“
Но според нея може би точно това става, а и в края на краищата няма голямо значение дали това е припадък или просто една по-дълбока пещера на съня, към която тя се е втурнала като беглец от някакъв страхотен катаклизъм. Значение има само това, че тя най-накрая се спасява от съня, който я засегна много по-всеобхватно, отколкото извършеното от баща й на верандата в онзи ден, тя най-накрая се спасява и благодарността изглежда като красиво естествена реакция на тези обстоятелства.
Почти се е добрала до тази успокояваща пещера от мрак, когато се намесва един звук: раздиращ и грозен, като от силна спазматична кашлица. Тя се опитва да избяга от него и открива, че не може. Той я е хванал като кука и като кука започва да я дърпа към необятния, но крехък небосвод, който разделя съня от действителността.
12
След последния си набег в спалнята бившият Принц, някогашната гордост и радост на малката Катрин Сътлин, остана в антрето към кухнята близо десет минути. Седеше с вирната муцуна, с широко отворени немигащи очи. През последните два месеца бе живял на много оскъдна храна, а тази вечер си бе хапнал добре — направо се беше натъпкал — и трябваше да се чувствува отмалял и сънен. Известно време бе точно така, но сега всякаква съненост се бе изпарила. Заместваше я чувство на нервност, което непрекъснато се усилваше. Нещо бе дръпнало две-три от тънките като паяжина жички, включени в онази загадъчна зона, където сетивата на кучето и неговата интуиция се преплитаха. В другата стая женският господар продължаваше да стене и от време на време да издава говорещи звуци, но не те бяха предизвикали уплахата на песа, не те го накараха да се привдигне с предните си лапи тъкмо когато беше на път да се унесе в спокоен сън, нито пък бяха причината, поради която верните му уши сега стърчаха бдително наострени напред, а бърните му се бръчкаха толкова назад, че откриваха върховете на зъбите му.
Имаше нещо друго… нещо нередно… може би опасно. Когато Джесиният сън достигна връхната си точка и започна да се вие надолу към тъмнината, кучето внезапно се вдигна на крака, неспособно повече да издържа постоянния съсък на нервите си. Обърна се, бутна притворената задна врата с муцуната си и изскочи навън във ветровития мрак. В този момент го блъсна някакъв странен и непознат мирис. Този мирис криеше опасност… почти сигурна опасност.
Песът се насочи към гората толкова бързо, колкото позволяваше подутият му претоварен търбух. Щом се добра до сигурността на първите шубраци, той се обърна и припълзя малко назад към къщата. Беше се оттеглил наистина, но още много вътрешни алармени звънци трябваше да се изключат, преди да размисли дали напълно да изостави прекрасния хранителен запас, който беше открил.
Скрит на безопасно място, с изострена от изтощение и природна интелигентност муцуна, нашарена от преплитащите се идеограми на лунните сенки, бездомният пес отново се разлая и именно този звук в крайна сметка върна Джеси в съзнание.