13
По време на летните почивки край езерото в началото на шестдесетте години, когато Уилям все още можеше само да цапа в плитчините с чифт яркооранжеви надуваеми възглавнички, прикрепени към гърба му като крила, Мади и Джеси, неразделни приятелки въпреки разликата във възрастта им, често ходеха да плуват при Найдермайерови. Найдермайерови имаха сал, оборудван с платформа за гмуркане, и именно там Джеси започна да развива онази форма, която най-напред й извоюва място в гимназиалния отбор по плуване, а после и в щатския през седемдесет и първа година година. Второто по значимост нещо, което тя запомни от тези гмуркания (първото — за тогава и завинаги — беше излитането през горещия летен въздух към синия блясък на чакащата вода), бяха усещанията, докато изплуваше от дълбините през контастните пластове от топло и студено.
Излизането от неспокойния й сън приличаше на нещо такова.
Най-напред се озова сред черна, громоляща бъркотия, която напомняше за вътрешността на буреносен облак. Проправи си път през нея, като се препъваше и криволичеше, без да има и най-бегла представа коя е и кога е, да не говорим за това къде е. Последва по-топъл, по-спокоен пласт: била е ваната в най-ужасния кошмар в цялата записана история (поне в нейната записана история), но все пак е било само кошмар и сега той е свършил. С наближаването на повърхнстта обаче се сблъска с друг смразяващ слой: мисълта, че предстоящата реалност е почти толкова лоша, колкото и кошмарът. Може би по-лоша.
„Какво? — запита се тя. — Какво изобщо може да бъде по-лошо от това, което току-що преживях?“
Отказа да мисли върху това. Отговорът бе съвсем наблизо, но й дойде наум, че току-виж, е решила да се преобърне и отново да поеме надолу към дълбините. Това би означавало да се удави, но докато удавянето може би не бе най-лошият начин за измъкване — не толкова лош, колкото да се блъснеш със своя „Харли“ в каменна стена или да кацнеш с парашута си върху плетеница от високоволтови жици например, — то мисълта да предостави тялото си на този блудкав минерален дъх, който й напомняше едновременно за стриди и медни монети, беше непоносима. Джеси продължи да гребе мрачно нагоре, като си казваше, че ще бере грижа за действителността, когато успее да излезе на повърхността, ако изобщо успее. Последният пласт, през който премина, бе топъл и страшен като прясно пролята кръв: ръцете й сигурно щяха да бъдат по-мъртви от отрязани клони. Тя се надяваше само да може да ги управлява достатъчно, че да раздвижи отново кръвта в тях.
Джеси изпъшка, разтресе се и отвори очи. Нямаше никаква представа колко време бе спала, а часовникът върху радиото на тоалетката, прикован към собственото си дяволски маниакално повторение (дванадесет, дванадесет, дванадесет, мигаше той в тъмнината, сякаш времето бе спряло завинаги в полунощ), не й помагаше с нищо. Със сигурност знаеше само, че вече е съвсем тъмно и вместо през източния прозорец, луната грее през капандурата.
Ръцете й подскачаха с нервните тръпки на хиляди иглички. Обикновено това усещане й бе крайно неприятно, но не и сега — стократно го предпочиташе пред мускулните спазми, с които бе очаквала да плати за пробуждането на изтръпналите си крайници. Няколко мига по-късно забеляза под краката и задните си части нарастващо влажно петно, а в същото време осъзна, че предишната й нужда да уринира е изчезнала. Тялото й се бе погрижило за този проблем по време на съня. Тя сви юмруци и внимателно се придърпа малко нагоре, потръпвайки от болката в китките и дълбоките ридаещи бодежи, които движението предизвика в опакото на дланите й. „Тази болка е предимно от опитите ти да се измъкнеш от белезниците — помисли си тя. — Сама си си виновна, миличка.“ Кучето се бе разлаяло отново. Всеки негов пронизителен вик приличаше на треска, която се забива в тъпанчето й. Тя осъзна, че именно този звук я е измъкнал нагоре и извън съня точно когато се готвеше да се гмурне под повърхността на кошмара. Звукът й показваше, че кучето отново е навън. Зарадва се, че е напуснало къщата, но и малко се смути. Може би просто не се бе чувствувало удобно под покрив след толкова дълго време, прекарано на открито. Имаше нещо логично в тази мисъл… във всеки случай не по-малко, отколкото и във всяка друга при тази ситуация.
— Съвземай се, Джес — посъветва себе си тя със сериозен, сънено завален глас и може би — само може би — правеше точно това. Паниката и безумният срам, които бе изпитвала по време на съня, сега я напускаха. Самият сън сякаш се оттичаше, като добиваше любопитния изсушен вид на преосветена снимка. Осъзна, че скоро той ще изчезне напълно. При събуждане сънищата приличаха на празните пашкули на молците или на разпукналите се шушулки на дивия памук: мъртви черупки, в които животът се е завихрил за миг в неудържими, но крехки ураганни процеси. Някога тази амнезия — ако това беше амнезия — й се струваше тъжна. Не и сега. Никога не й се бе случвало толкова бързо и цялостно да отъждестви забравата с Божията милост.