„Пък и няма значение — помисли си тя. — В края на краищата това беше само сън. Имам предвид всички онези глави, дето се подаваха от други глави? Предполага се, че сънищата са символични, разбира се — да, зная, сигурно и в този може да е имало някакъв символизъм… дори някаква истина. Ако не друго, сега поне разбирам зашо ударих Уил, когато ме мушна в задника. Нора Калигън сто на сто ще припадне — ще го нарече пробив. Сигурно е пробив. Обаче с нищо не ми помага да се измъкна от тази задънена улица, а това е все още моята първостепенна задача. Ще възрази ли някой?“
Нито Рут, нито Благата отговориха, извънземните гласове също мълчаха. Всъщност единственият отзив дойде от стомаха й, който страшно съжаляваше, че всичко това се е случило, но не можа да удържи протеста си срещу отменянето на вечерята и го изрази с едно продължително, ниско изгъргорване. Смешно, някак… но с изгледи да не бъде толкова смешно утре. Дотогава жаждата й също щеше да се разбушува отново и тя не си правеше илюзии относно времето, за което можеха да я укротят тези последни няколко глътчици. „Трябва да се съсредоточа — просто трябва. Проблемът не е нито в храната, нито във водата. Точно сега тези неща имат толкова значение, колкото и въпросът защо фраснах Уил в устата на деветия му рожден ден. Проблемът е как…“
Мислите й секнаха с отчетливия пукот на чвор, който се пръска в горещи пламъци. Очите й, които до този миг блуждаеха безцелно из тъмнеещата стая, сега се приковаха в отсрещния ъгъл, където раздвижваните от вятъра сенки на боровете танцуваха подивели на седефената светлина, струяща през капандурата.
Там стоеше мъж.
По тялото й с непозната за сетивата й сила плъзна ужас. Мехурът й, който всъщност се бе освободил само от най-досадното си съдържание, сега се изпразни с безболезнен горещ изблик. Джеси не осъзнаваше нито това, нито каквото и да било друго. Ужасът временно бе изпразнил ума й, оставяйки в него само четири голи стени. Тя остана безмълвна, не гъкна дори, бе толкова неспособна да произведе звук, колкото и мисъл. Мускулите на врата, раменете и ръцете й се превърнаха в нещо като топла вода и тя се смъкна по таблата, докато накрая увисна от белезниците в отпуснат унес. Не припадна — дори не се доближи до припадъка, но тази умствена празнота и пълната физическа безпомощност, която я съпътствуваше, бяха нещо по-лошо от припадък. Когато мисълта направи опит да се завърне, пред нея отначало се изпречи тъмна, безформена стена от страх.
Мъж. Мъж в ъгъла.
Виждаше тъмните му очи, вперени в нея с неподвижно, идиотско внимание. Виждаше восъчната белота на тесните страни и високото чело, макар че действителните черти на натрапника бяха замъглени от диорамата на сенките, които прелитаха през тях. Виждаше отпуснати рамене и увиснали маймунски ръце, които завършваха с дълги пръсти; усещаше и крака някъде в черния триъгълник на сянката, хвърляна от шкафа, но това бе всичко.
Нямаше представа колко дълго лежи в този ужасен полусвяст, парализирана, но будна, като бръмбар, ужилен от огромен паяк. Като че ли бе продължило много дълго. Секундите се нижеха и тя огкри, че не е в състояние дори да затвори очи, камо ли да ги извърне от странния си гост Първият й страх от него започна лека-полека да стихва, но това, което го замени, бе в извесетен смисъл по-лошо: ужас и някакво безумно, агавистично отвращение. По късно Джеси реши, че тези чувства — най-силните отрицателни емоции, които някога бе изпитвала, по-силни и от тези, които я владееха преди малко, докато гледаше как бездомното псе се готви да вечеря с част от Джералд — бяха предизвикани от пълната неподвижност на съществото. То се бе промъкнало вътре по време на съня й, а сега просто стоеше в ъгъла, прикривано от неспирните приливи и отливи на сенките над лицето и тялото му, вперило в нея странно алчните си черни очи, толкова огромни и прехласнати, че й напомняха за кухите орбити на скелет.
Нейният посетител просто стоеше там в ъгъла; само това и нищо друго.
Тя лежеше с белезниците върху протегнатите си нагоре ръце и се чувствуваше като жена на дъното на дълбок кладенец. Времето течеше, отчитано само от идиотското мигане на часовника, който обявяваше, че е дванадесет, дванадесет, дванадесет, а накрая в ума й се прокрадна една свързана мисъл; която изглеждаше едновременно опасна и изключително успокоителна.