„Тук няма никой освен теб, Джеси. Мъжът, когото виждаш в ъгъла, е само съчетание от сенки и въображение — нищо повече.“
Тя се помъчи да се върне в седнало положение, като се дърпаше нагоре с ръце, кривеше лице от болката в пренапрегнатите си рамене, опитваше се да запъне босите си пети в покривката на кревата и да се оттласне нагоре, дишаше на дрезгави, къси и усилни пресекулки… а докато правеше всичко това. очите й не се откъсваха от противно източения силует в ъгъла.
„Прекалено дълго и прекалено слабо е, за да бъде истински човек, Джес — нали виждаш? Това е само вятър, сенки, късчета лунна светлина… и няколко останки от кошмара ти, предполагам. Така добре ли е?“
Почти. Тя взе да се поуспокоява. После отвън кучето нададе още един истеричен залп от джафкане. И не извърна ли фигурата в ъгъла — тази, която бе само вятър, сенки и късчета лунна светлина, — не извърна ли тази несъществуваща фигура съвсем леко главата си в посока към звука?
Не, определено не. Това определено беше просто още един трик на вятъра, тъмнината и сенките.
Точно така. Всъщност тя бе почти убедена, че тази част с извръщането на главата е била илюзия. Но останалото? Самата фигура? Не можеше напълно да убеди себе си, че всичко е въображение. Май никоя фигура, която толкова много прилича на човек, не може да бъде просто илюзия… нали?
Изведнъж проговори Благоверната Бърлингейм и макар че гласът й бе уплашен, в него нямаше истерия, поне засега; странно, но точно онази нейна част, която наричаше Рут, най-силно се бе ужасила при мисълта, че може би не е сама в стаята, и точно тази част все още почти пелтечеше.
„Ако това нещо не е истинско — рече Благата, — защо тогава кучето избяга? Аз мисля, че то не би направило това без някаква сериозна причина, а ти?“
Но тя разбра, че Благата все пак е дълбоко уплашена и копнее да получи някакво обяснение за бягството на кучето, обяснение, изключващо силуета, който Джеси виждаше или си въобразяваше, че вижда в ъгъла. Благата я умоляваше да признае нейната първоначална идея — че кучето е избягало просто защото вече не се е чувствувало удобно в къщата — за много по-правдоподобна.
„Или може би — помисли си тя — то е избягало поради най-старата от всички причини: надушило е друго псе, този път разгонена кучка.“
Предполагаше, че дори е възможно да се е подплашило от някакъв загадъчен шум — например от тропането на клон по някой от горните прозорци. Този вариант й хареса най-много, защото предвиждаше някакъв вид възмездие: кучето бе стреснато от някакъв въображаем натрапник и сега лаеше, за да прогони този несъществуващ пришълец от своята скитническа вечеря.
„Да. кажи нещо такова — примоли й се внезапно Благата. — и дори ти самата да не можеш да му повярваш, накарай мен да повярвам.“
Но тя не смяташе, че може да го направи, а причината за това стоеше в ъгъла до шкафа. Там имаше някой. Не беше халюцинация, не беше съчетание от танцуващи с вятъра сенки и нейното собствено въображение, не беше останка от съня й, мимолетен фантом, зърнат в ничията земя между съня и пробуждането. Беше
(чудовище това е чудовище страшилище дошло да ме изяде)
човек, не чудовище, а човек, който стоеше там неподвижно и я гледаше, докато в същото време вятърът фучеше и караше къщата да скърца, а сенките да играят по странното му полувидимо лице.
Този път мисълта — Чудовище! Страишлище! — се издигна от по-ниските умствени нива към по-ярко осветената сцена на съзнанието й. Тя отново я отхвърли, но въпреки това чувствуваше как ужасът й се завръща. Съществото в отсрещния ъгъл на стаята можеше да бъде и човек, но дори да беше, тя все повече се убеждаваше, че нещо в лицето му никак не е наред. Само да можеше да го види по-добре!
„По-добре не искай това“ — предупреди я един шептящ, злокобен извънземен глас.
„Но аз трябва да говоря с това нещо, трябва да установя контакт — помисли си Джеси и незабавно си отговори с нервен, сърдит глас, който приличаше на някаква смесица от гласовете на Рут и на Благата: — Не мисли за него като за нещо, Джеси, мисли за него като за човек. Мисли за него като за мъж, който сигурно се е изгубил в гората и е уплашен не по-малко от теб.“
Добър съвет вероятно, но Джеси откри, че за нея фигурата в ъгъла е толкова човек, колкото е бездомното псе. Нито пък мислеше, че съществото в сенките е изгубено или уплашено. Това, което чувствуваше да идва от ъгъла, бяха дълги, бавни вълни от злонамереност.
„Що за глупост! Заговори това същество, Джеси! Заговори този човек!“
Тя се опита да прочисти гърлото си и откри, че няма от какво да го прочиства — то беше сухо като пустиня и гладко като несмлян талк. Сега чувствуваше как сърцето бие в гърдите й с много лек, много бърз, много неравномерен ритъм.