Вятърът изфуча. Сенките навяха по стените и тавана черно-бели шарки, които я накараха да се почувствува като жена, хваната в калейдоскоп за далтонисти. За момент й се стори, че вижда нос — тънък, дълъг и бял — под тези черни, неподвижни очи.
— Кой…
В началото успя да издаде само този немощен шепот, който не би могъл да се чуе на другия край на леглото, камо ли в отсрещния ъгъл на стаята. Спря, облиза устни и опита отново. Осъзна, че ръцете й са свити в болезнено стегнати топки, и насили пръстите си да се разхлабят.
— Кой си ти? — Отново шепот, но малко по-добър от предишния.
Силуетът не отговори, просто остана да стои там, а дългите му тесни бели ръце се поклащаха отстрани до коленете му. И тогава Джеси си помисли:
„Коленете му? Колене? Не е възможно, Джес — когато ръцете на човек висят свободно, те стигат до горната част на бедрата му.“
Отвърна й Рут с толкова приглушен и уплашен глас, че Джеси почти не я позна. „Искаш да кажеш, че ръцете на нормалния човек стигат до горната част на бедрата, нали? Но мислиш ли, че нормален човек би се промъкнал в нечия къща, а после би стоял и гледал от ъгъла, след като е открил, че стопанката на дома е прикована към леглото? Просто би си стоял ей така?“
Тогава обаче то помръдна единия си крак… или пък отново беше само разсейващото движение на сенките, този път доловено в долния сектор на зрителното й поле. Съчетанието от сенки, лунна светлина и вятър придаваше ужасна неяснота на целия този епизод и Джеси отново откри, че се пита дали нейният посетител е действителен. Осени я мисълта, че може би още спи, че сънят за рождения ден на Уил просто е поел в някаква странна нова посока… но не повярва истински в това. Беше си съвсем будна.
Независимо дали кракът наистина се помръдна, или не (и дали въобще имаше крак), все пак погледът на Джеси за миг се насочи надолу. Стори й се, че вижда нещо на пода между краката на съществото. Нямаше как да се определи какво може да бъде то, понеже сянката на шкафа превръщаше тази зона в най-тъмната част от стаята, но умът й внезапно се върна към следобеда, когато се опитваше да убеди Джералд, че говори сериозно. Единствените шумове тогава бяха от вятъра, хлопащата врата, лаещото куче, гмуреца и…
Предметът на пода между краката на госта й беше дърворезачка.
В миг Джеси реши, че е точно така. Нейният посетител я бе използувал и преди, но не за рязане на дърва. Той е рязал с нея хора, а кучето е избягало, защото е надушило приближаването на този луд, дошъл по крайезерната пътека, размахвайки своята оплискана с кръв дърворезачка в облечената си в ръкавица ръка…
„Престани! — извика гневно Благата. — Престани веднага с тези глупости и се овладей!“
Но тя откри, че не може да престане, защото това не беше сън и защото все повече се убеждаваше, че силуетът, застанал в ъгъла, безмълвен като чудовището на Франкенщайн пред блясъка на мълниите, не е илюзия. Но дори да беше истински, дърворезачката му не бе превръщала цял следобед хора в свински пържоли. Разбира се, че не — това не представляваше нищо друго освен вдъхновена от филмите вариация върху онези прости и гадни вилни истории, които изглеждат толкова смешни, когато си сгушена край огъня и печеш кексчета заедно с другите момичета, но толкова ужасни после, когато лежиш трепереща в спалния си чувал и мислиш, че всяка пукаща съчка сигнализира приближаването на Езерния човек, този легендарен, гръмнат в мозъка ветеран от Корейската война.
Онова, което стоеше в ъгъла, не беше Езерният човек, нито пък убиец с дърворезачка. Имаше нещо на пода (поне тя така смяташе) и предполагаше, че то може да е дърворезачка, но може да е и куфар… раница… мострено сандъче на търговски пътник…
„Или моето въображение.“
Да. Макар че гледаше право в това нещо, каквото и да бе то, тя знаеше, че не може напълно да отхвърли варианта за въображението. И все пак по някакъв уродлив начин това само укрепваше убеждението й, че самото същество е истинско, и тя все по-трудно и по-трудно успяваше да пренебрегва усещането за злонамереност, пъплеща към нея от плетеницата черни сенки и синкава лунна светлина като несекващо ниско ръмжене.
„То ме мрази — помисли си Джеси. — Каквото и да е, то ме мрази. Така трябва да е. Иначе защо само ще си стои там и няма да ми помогне?“
Тя отново вдигна поглед към полувидимото лице, към очите, които сякаш блестяха с трескава алчност в кръглите си черни орбити, и се разплака.
— Моля ви, има ли някой там? — Гласът й бе кротък, задавен от сълзи. — Ако сте там, моля ви, бихте ли ми помогнали? Виждате ли тези белезници? Ключовете са точно до вас, върху шкафа…