Нищо. Никакво помръдване. Никакъв отговор. То просто си стоеше там — ако въобще съществуваше, разбира се — и гледаше към нея иззад дивашката си маска от сенки.
— Ако искаш, няма да казвам на никого, че съм те виждала — опита отново тя. Гласът й трепереше, чезнеше, напираше и се губеше. — Обещавам! И ще ти бъда толкова… толкова благодарна…
То я гледаше.
Само това и нищо друго.
Джеси усещаше как сълзите бавно се търкалят но бузите й.
— Плашиш ме, да знаеш — рече тя. — Няма ли да кажеш нещо? Не можеш ли да говориш? Ако наистина си там, не би ли проговорил?
Тогава някаква тънка, ужасна истерия я сграбчи и отлетя с една много значима, незаменима нейна част, останала в здраво свитите й костеливи нокти. Тя плачеше и умоляваше страховитото същество, застанало неподвижно в ъгъла на спалнята, тя нито за миг не изгуби съзнание, но от време на време залиташе към онова чудато празно място, запазено за хората, чийто ужас е стигнал до онези размери, в които заприличва на унес. Чуваше се как с дрезгав, хлипащ глас моли силуета да я освободи, моля, от белезниците — моля, о, моля, о, моля, да я освободи от белезниците, — а после отново изпадаше в онази странна празнина. Знаше, че устните й все още се движат, защото ги чувствуваше. Чуваше и звуците, които излизаха от тях, но докато беше в празното място, тези звуци не бяха думи, а само отприщени нечленоразделни пороища. Чуваше също фученето на вятъра и джафкането на кучето, усещаше, без да съзнава, чуваше, без да разбира, губеше всичко в своя ужас от тази полуразличима фигура, от този противен посетител, от този неканен гост. Не можеше да се откъсне от съзерцанието на тясната му разкривена глава, на белите му страни, на увисналите му рамене… но все повече и повече погледа й привличаха ръцете на съществото: тези провиснали, дългопръсти ръце, които стигаха много по-надолу, отколкото имаха право нормалните ръце. По този безумен начин щеше да мине неопределено количество време (дванадесет, дванадесет, дванадесет, докладваше часовникът на тоалетката, никаква помощ оттам), а после тя щеше да се свести малко и да започне да оформя мисли вместо да преживява само безспирни напливи от несвързани образи, щеше да започне да чува от устните си думи вместо само нечленоразделно ломотене. Но в онова празно пространство тя се бе придвижила напред; сега думите й нямаха нищо общо с белезниците, нито с ключовете върху тоалетката. Това, което чуваше в замяна, беше изтънелият, писклив шепот на жена, която е стигнала дотам, че да проси за отговор… какъвто и да е отговор.
— Какво си ти? — хлипаше тя. — Човек ли си? Дявол ли си? Какво си, в името Господне?
Вятърът изфуча.
Вратата изхлопа.
Лицето на силуета пред нея сякаш се промени… сякаш се сбръчка нагоре в ухилена гримаса. В тази гримаса имаше нещо ужасяващо познато и Джеси усети как ядрото на разсъдъка й, което досега бе понасяло това нашествие със забележителна издръжливост, започва най-сетне да трепери.
— Татко? — прошепна тя. — Татко, ти ли си?
„Не ставай глупава! — извика Благоверната, но Джеси не можеше да усети как дори в този държелив глас проникват нотки на истерия. — Не ставай гъска, Джеси! Баща ти умря през осемдесета година!“
Вместо да помогне, това влоши нещата. Много ги влоши. Том Мъхаут беше заровен в семейната гробница във Фалмът, тоест на по-малко от сто и шестдесет километра оттук. Пламналият ужасен мозък на Джеси упорито настояваше да й показва приведен силует с омацани в синьо-зеленикава плесен дрехи и прогнили обувки, който се промъква през окъпани в лунна светлина полета и бърза през ширни и прашни гори между крайните къщи на нови квартали. Тя видя как земното притегляне дърпа неумолимо разложените мускули на ръцете му и постепенно ги издължава, докато пръстите започват да се люшкат край коленете. Това беше баща й. Това беше мъжът, който й угаждаше да я носи на конче, когато беше на три, който я утеши след като глупавата шега на един цирков клоун я уплаши до сълзи, когато беше на шест, който й разказваше приказки преди сън, докато стана на осем — достатъчно голяма, каза той, за да си ги чете сама. Баща й, който скалъпи някакви подръчни филтри в деня на затъмнението и я държа в скута си, докато наближаваше моментът на пълното затъмнение, баща й, който каза: „Не се тревожи за нищо… не се тревожи и не се оглеждай.“ Но тя си помисли. че може би той се тревожи за нещо, защото гласът му бе скован и разтреперан, съвсем различен от обичайния му глас. В ъгъла гримасата на онова нещо сякаш се разтягаше и изведнъж стаята се изпълни с онзи мирис, онзи блудкав мирис, който бе наполовина метален, наполовина органичен; мирис, който й напомняше за стриди в сметана, за миризмата на длан, която е стискала шепа монети, както и за дъха във въздуха точно преди гръмотевична буря.