— Татко, ти ли си? — понита тя съществото от сенки в ъгъла, а отнякъде долетя далечният нисък на гмуреца. Джеси чувствуваше как сълзите се стичат бавно по бузите й. И ето че сега ставаше нещо изключително странно, нещо, което никога не би предположила. Заедно с нарастващата й увереност, че това е наистина баща й, че това, което стои в ъгъла, е Том Мъхаут, макар и мъртъв от дванадесет години, ужасът започна да я напуска. Беше издърпала нозете си нагоре, но сега ги протегна отново и ги разтвори. Докато правеше това, в съзнанието й се върна един фрагмент от съня й — думите ТАТКОВО МОМИЧЕНЦЕ, изписани върху гърдите й с червило „Ментичка Ам-Ам“.
— Е, добре, давай — каза тя на силуета. Гласът й бе малко дрезгав, но иначе спокоен. — Затова се върна, нали? Така че давай. В крайна сметка как бих могла да те спра? Само ми обещай, че после ще ме отключиш. Че ще ме отключиш и ще ме пуснеш да си вървя.
Силуетът не отвърна по никакъв начин. Просто остана изправен сред своята сюрреалистична плетеница от лунна светлина и сянка, като се хилеше насреща й. И докато секундите се нижеха (дванадесет, дванадесет, дванадесет, казваше часовникът на тоалетката, сякаш за да покаже, че цялата идея за отминаващото време е илюзия, че времето всъщност се е вкаменило), Джеси си помисли, че може да е била нрава в началото, че всъщност тук вътре при нея няма никой. Бе започнала да се чувствува като ветропоказател в хватката на онези лудешки, разнопосочни пориви на вятъра, които понякога се развихрят точно преди силна гръмотевична буря или торнадо.
„Баща ти не може да възкръсне от мъртвите — каза Благоверната Бърлингейм с глас, който правеше жалки и безуспешни усилия да звучи твърдо. Все пак Джеси приветствува опитите й. И в студ, и в пек, Благоверната винаги беше на поста си. — Това не е филм на ужасите или епизод от «Зоната на здрача», Джес, това е действителният живот.“
Но една друга нейна част — вероятно домът на онези няколко вътрешни гласа, представляващи истинските извънземни, а не някакви си подслушвателни апаратчета, които подсъзнанието е прикрепило към съзнанието й в даден момент — настояваше, че тук има някаква по-тъмна истина, нещо, което се влачи по петите на логиката като ирационална (и може би свръхестествена) сянка. Този глас настояваше, че в тъмното нещата се менят. В тъмното нещата се менят особено много, казваше той, когато човек е сам. Тогава катинарите от клетката на въображението падат и отвътре може да изскочи нещо — неща — от всякакъв вид, изведнъж освободени.
„Може да е татко ти — прошепна тази същностно чуждоземна част от нея и Джеси изстина от страх, защото осъзна, че това е гласът на лудостта и разума, събрани в едно. — Възможно е, разбира се. Хората почти винаги са защитени от призраци, таласъми и оживели мъртъвци през деня, а обикновено са защитени от тях и през нощта, стига да са с някого, но когато човек е сам в тъмното, нищо не се знае. Самотните мъже и жени в тъмното са като отворени врати, Джеси, и ако викнат или изкрещят за помощ, кой знае какви ужасяващи неща могат да се отзоват? Кой знае какво може да са видели някои мъже и жени в самотните си смъртни Часове? Толкова ли е трудно да се повярва, че някои от тях са умрели от страх, независимо какво казват смъртните им актове?“
— Не вярвам в това — каза тя с гъгнив, треперещ глас. После повиши тон в усилие да му придаде твърдост, каквато не усещаше. — Ти не си баща ми! Според мен не си никой! Според Мен ти си само лунна светлина!
Сякаш в отговор съществото се наведе напред в нещо като подигравателен поклон и за момент лицето му — лице, което изглеждаше прекалено истинско, за да се съмнява в съществуването му — изпълзя от сенките. Джеси нададе хриплив писък, когато бледите лъчи, струящи през капандурата, заляха чертите му с пошла карнавална позлата. Не беше баща й; при тази злоба и лудост, които видя в лицето на посетителя си, тя би приветствувала баща си, дори след дванадесетгодишното му пребиваване в хладния ковчег. Зачервени по краищата, зловещо проблясващи очи я наблюдаваха от дълбоки орбити, оградени с бръчки. Тънки устни потрепваха нагоре в суха гримаса, като оголваха потъмнели кътници и заострени кучешки зъби, които изглеждаха почти толкова дълги, колкото тези на бездомния пес.
Едната от белите му ръце вдигна предмета, който тя наполовина бе видяла и наполовина усетила до краката му в тъмното. Отначало си помисли, че съществото е взело дипломатическото куфарче на Джералд от стаичката, която той използуваше като кабинет тук, но когато то вдигна подобното на кутия нещо на светлината, видя, че това нещо е доста по-голямо от куфарчето на Джералд и много по-вехто. Приличаше на онези старомодни мострени сандъчета, които навремето носеха пътуващите търговци.