— Моля те — прошепна тя с немощен, хъхрещ гласец. — Каквото и да си, моля те, не ми причинявай болка. Не ме освобождавай, ако не искаш, няма нищо, но, моля те, не ми причинявай болка.
Гримасата му се разтегна и тя видя мънички отблясъци доста навътре в устата му — явно там имаше златни зъби или коронки точно като Джералд. Съществото като че ли се смееше беззвучно, сякаш доволно от нейния ужас. После дългите пръсти започнаха да откопчават куфара му
(май че сънувам, сега наистина всичко е като в сън, о, слава Богу, че е така)
и го вдигнаха отворено пред нея. Вътре бе пълно с кости и бижута. Тя видя пръсти и пръстени, зъби и гривни, лакетни кости и медальони; видя как един диамант, достатъчно голям да задави носорог, хвърля млечни трапецовидни отблясъци лунна светлина от вътрешността на твърдите деликатни извивки на бебешки гръден кош. Видя тези неща и искаше да са сън, да, искаше, но ако бяха сън, той не приличаше на никой предишен. Самата ситуация — тя, прикована към леглото, докато някакъв полувидим маниак безмълвно се хвали пред нея със съкровищата си — приличаше на сън. Усещането обаче…
Усещането бе истинско. Нямаше как да не го признае. Усещането бе истинско.
Нещото в ъгъла протегна отворения куфар към нея за проверка, като с едната си ръка крепеше дъното. Зарови другата в бъркотията от кости и бижута и я разбърка, предизвиквайки мрачно тракане и шумолене, което напомняше на звук от покрити с мръсотия кастанети. Докато правеше това, то я гледаше втренчено, някак размазаните черти на странното му лице се гърчеха нагоре в израз на задоволство, устата му зееше в беззвучна ухилена гримаса, отпуснатите му рамене се тресяха в сподавени изблици на смях.
„Не!“ изкрещя Джеси, но не издаде никакъв звук.
Внезапно усети как някой — най-вероятно Благоверната, Господи, нима някога бе подценявала вътрешната устойчивост на тази дама — се втурва към ключовете, които управляваха токопрекъсвачите в главата й. Благата бе видяла димните мустачета, които вече се промъкваха през процепите между затворените врати на контролните табла, бе разбрала какво означават те и сега правеше последно отчаяно усилие да изключи машините, преди двигателите да прегреят, а лагерите да спрат.
Ухилената фигура отсреща зарови ръка по-дълбоко в куфара и протегна шепа кости и злато на лунната светлина към Джеси.
В главата й блесна непоносимо ярка мълния, после светлините угаснаха. Не припадна красиво, като героиня в натруфена сценична драма, а бе блъсната грубо назад като осъден убиец, вързан за електрическия стол и току-що получил първия си удар. Все пак това сложи край на ужаса, което засега бе достатъчно. Джеси Бърлингейм се пренесе в тъмнината напълно безропотно.
14
Малко по-късно отново се съвзе с кратко усилие, съзнавайки само две неща: че луната се е завъртяла до западните прозорци и че ужасно се страхува… без в началото да знае от какво. После се досети: татко беще идвал, може би все още бе тук. Съществото не приличаше на него, наистина, но само защото татко бе дошъл с лицето си от деня на затъмнението.
Джеси се помъчи да се вдигне, като се отблъсна с крака толкова силно, че избута кувертюрата надолу под себе си. С ръцете си обаче не можеше да направи кой знае какво. По време на припадъка й подскачащите иглички се бяха измъкнали и сега в горните й крайници имаше толкова усещания, колкото в дървените крака на някой стол. Тя впи поглед в ъгъла до шкафа с широко разтворени, посребрени от луната очи. Вятърът бе стихнал и поне засега сенките стояха неподвижни. В ъгъла нямаше нищо. Нейният тъмен гост си бе отишъл.
„Може би не е, Джес, може би просто се е преместил другаде. Дали не се крие под леглото, а? Ако е така, може всеки миг да се пресегне и да си сложи ръката на хълбока ти.“
Вятърът повя — проста пошушна, не изфуча — и задната врата слабо изхлопа. Това бяха единствените звуци. Кучето се бе умълчало и точно това най-вече я убеди, че странникът си е отишъл. Къщата бе само нейна.
Погледът й падна върху голямото тъмно нетно върху пода.
„Грешка — помисли си тя. — И Джералд е тук. Не мога да го забравя.“
Тя облегна глава назад и затвори очи със съзнанието за една постоянна лека пулсация в гърлото си и с нежеланието да се събуди достатъчно, че да може тази пулсация да се преобразува в това, което всъщност представляваше — жажда. Не знаеше дали може, или не може да премине от пълното безсъзнание към обикновения сън, но знаеше, че го иска. Повече от всичко друго — освен може би от това някой да пристигне и да я освободи — тя желаеше да заспи.