— Хиш не мииисля тъй, сладурше — прошепна Джеси със своя най-надменен глас, имитираш този на Елизабет Тейлър в „Котка върху горещ ламаринен покрив“, а после закри с шепи една голяма, глуповата усмивка. Освен това предполагаше, че поне засега е застрахована от намесата на по-голямата си сестра — чуваше как долу, в стаята за игра, Мади и Уил се препират дружески за някакви правила.
„Аз наистина не мисля, че нещо ще й стане, ако утре остане с мен тук, а ти?“ — питаше баща й със своя най-пленителен, благоразположен глас.
„Няма, разбира се, че няма — отвърна майка й, — но пък няма да умре и ако дойде някъде с нас това лято. Тя изцяло се е превърнала в татково момиченце.“
„Нали дойде с теб и Уил на куклен театър в Бетъл миналата седмица? Всъщност не ми ли каза, че е останала с Уил — и дори му е купила сладолед със собствени пари, — когато ти си отишла на онзи търг?“
„Това не беше никаква жертва за нашата Джеси“ — отвърна Сали почти мрачно.
„Какво искаш да кажеш?“
„Искам да кажа, че дойде на кукления театър, защото искаше, и че остана да се грижи за Уил, защото искаше.“ — Мрачният тон бе дал път на нещо по-познато: раздразнението. „Как можеш да разбереш какво искам да кажа? — питаше този тон. — Как въобще можеш да разбереш, когато си мъж?“
През последните няколко години Джеси чуваше този тон все по-често в гласа на майка си. Знаеше, че това отчасти е така, защото тя самата бе пораснала и започнала да чува и вижда повече, но почти не се съмняваше, че има и друга причина: просто майка й използуваше този тон по-често от преди. Джеси не можеше да разбере защо бащиният й вид логика винаги така влудява майка й.
„Това, че е направила нещо, защото го е искала, става изведнъж причина за притеснение, така ли? — питаше сега Том. — Може би дори неин минус? Какво ще правим, ако тя развие социално съзнание заедно със семейното съзнание, Сал? В изправителен дом ли ще я изпратим?“
„Не ми говори така снизходително, Том. Много добре знаеш какво искам да кажа.“
„Тц. Този път изгубих нишката, сладка моя. Предполага се, че това е нашата лятна ваканция, помниш ли? А аз винаги някак съм си мислел, че когато хората са във ваканция, те могат да правят каквото желаят и да бъдат с когото желаят. Всъщност си мислех, че именно в това е смисълът на една почивка.“
Джеси се усмихна, защото разбра, че всичко е приключило, оставаха само виковете. Когато следващия следобед затъмнението започнеше, тя щеше да е тук с татко си вместо на връх Маунт Вашингтон с Пуф-паф и останалите Слънцепоклонници от Дарк Скор. Баща й приличаше на някакъв световен шампион по шахмат, който е отпуснал една партия на талантливата аматьорка заради парите й, а сега я разбива.
„Ти също би могъл да дойдеш, Том — ако ти дойдеш, и Джеси ще дойде.“
Това беше коварно. Джеси притаи дъх.
„Не мога, скъпа — чакам Дейвид Адамс да ми се обади за книжата на фармацевтичното предприятие «Брукингс». Много е важно… и много рисковано. На този етап да се занимаваш с «Брукингс» е като да да боравиш с бомбени предпазители. Но нека да бъда откровен: дори да можех, не съм съвсем сигурен, че бих дошъл. Не съм луд по онази Жилет, но мога да намеря общ език с нея. Този задник, Слийфърт, обаче…“
„Шшт, Том!“
„Не се притеснявай — Мади и Уил са долу, а Джеси е отвън на верандата… не я ли виждаш?“
В този момент Джеси изведнъж се изпълни с увереност, че баща й знае точно каква е акустиката на връзката дневна-трапезария; той знаеше, че дъщеря му чува всяка дума от това обсъждане. Искаше тя да чуе всяка дума. Леки топли тръпки плъпнаха нагоре по гърба и надолу по краката й.
„Трябваше да се досетя, че работата е в Дик Слийфърт! — Гласът на майка й звучеше хем сърдито, хем развеселено — съчетание, от което на Джеси й се завиваше свят. Струваше й се, че само възрастните могат да комбинират емоции но толкова много смахнати начини — ако чувствата бяха храна, чувствата на възрастните щяха да се нещо като пържола с шоколадов сос, картофено пюре с ананас, кейк, поръсен с лют пипер вместо с пудра захар. Джеси си помисли, че да бъдеш възрастен прилича повече на наказание, отколкото на награда. — Това наистина е влудяващо, Том — човекът ме закачи преди шест години. Беше пиян. По това време той беше непрекъснато пиян, но изкупи деянието си. Поли Бъргърън ми каза, че посещавал дружеството на анонимните алкохолици и…“