„Браво на него — каза сухо баща й. — Ще му изпратим ли поздравителна картичка или значка за високи заслуги, Сали?“
„Не се надувай. За малко да счупиш носа на човека…“
„Да, наистина. Когато човек си влезе в кухнята да си налее ново питие и види жена си с тъпото пиянде от горната улица, което си е залепило едната ръка за задника й, а другата спуска отпред…“
„Както и да е — каза тя целомъдрено, но Джеси си помисли, че по някаква причина гласът на майка й звучи почти доволно. Все по-странно и по-странно. — Става дума дали вече не е време ти да разбереш, че Дик Слийфърт не е някакъв демон от ада, а Джеси да приеме, че Адриан Жилет е просто една самотна старица, която веднъж просто на шега я е плеснала по ръката на някакво празненство. Сега, моля те, не ми се нахвърляй, Том, не твърдя, че шегата беше добра — не беше добра. Просто казвам, че Адриан не знаеше това. Тя нямаше лоши намерения.“
Джеси погледна надолу и видя, че романът е почти прегънат на две в дясната й ръка. Нима бе възможно майка й, жена, завършила cum laude (каквото и да означаваше това) колежа „Васар“, да бъде толкова глупава? За Джеси отговорът изглеждаше достатъчно ясен: не бе възможно. Тя или знаеше истината, или отказваше да я признае, а който и отговор да сметнеше за правилен, човек стигаше до едно и също заключение: когато бе принудена да избере на кого да вярва — на грозната старица, която живееше малко по-нагоре от тях през лятото или на собствената си дъщеря, — Сали Мъхаут избираше Пуф-паф. Чудна работа, а?
„Щом съм татково момиченце, това е положението. И другите такива, дето ги говори. Това е положението, но никога не бих могла да й го кажа, а тя никога няма да го разбере сама. Даже и за милион години.“
Джеси направи усилие да отпусне хватката си върху книгата. Госпожа Жилет го беше направила умишлено, беше имала лоши намерения, но подозренията на баща й, че тя вече не се страхува от старата врана, сигурно все пак бяха по-скоро верни, отколкото неверни. Освен това тя щеше да получи своето и да остане с баща си, така че нищо от тези пе-лай, пе-на на майка й всъщност нямаше значение, нали така? Тя щеше да бъде тук с татко си, нямаше да се разправя със старата Пуф-паф и тези хубави неща щяха да станат, защото…
— Защото той се застъпва за мен — промърмори тя.
Да, това беше в основата на всичко. Баща й се застъпваше за нея, а майка й настъпваше против нея.
Джеси видя Вечерницата да грее меко на тъмнеещото небе и изведнъж осъзна, че седи вън на верандата и ги слуша да обсъждат темата за затъмнението — и темата за нея — вече почти три четвърти час. Тази вечер тя откри един второстепенен, но интересен житейски факт: че времето лети най-бързо, когато подслушваш разговори за самия себе си.
Почти несъзнателно Джеси вдигна ръка и сви пръсти на фунийка, като едновременно с това улови звездата, за да й изпрати старата формула: пожелавам си, пожелавам си… Нейното желание, почти осъществено на практика, беше да й позволят да остане утре тук с татко си. Да остане с него въпреки всичко. Само двама приятели, които знаят как да се застъпват един за друг, които седят вън на верандата и ядат Затъмнителни сандвичи a deux… като стара брачна двойка.
„Що се отнася до Дик Слийфърт, той ми се извини по-късно, Том. Не помня дали съм ти го казвала, или не…“
„Каза ми, но не помня някога да се е извинявал на мен.“
„Сигурно го е било страх, че ще му налетиш или поне ще се опиташ — отвърна Сали отново с онзи тон, който за Джеси бе толкова необикновен: изглеждаше като неспокойна смесица от радост, благоразположение и гняв. Само за миг Джеси зе запита дали е възможно да говориш по такъв начин и да бъдеш съвсем с всичкия си, а после потисна мисълта бързо и изцяло. — Освен това искам да кажа още нещо за Адриан Жилет, преди да оставим окончателно тази тема…“
„Моля, заповядай.“
„Тя ми каза — беше през петдесет и девета, две години по-късно, — че тази година е претърпяла голямо развитие. Не спомена конкретно Джеси и инцидента с бисквитата, но ми се струва, че се опитваше да се извини.“
„О. — Това беше най-хладното, най-адвокатско «О» на баща й. — А опита ли се някоя от вас, двете дами, да доведе тази информация до знанието на Джеси… и да й обясни какво означава тя?“
Мълчание откъм майка й. Джеси, която все още имаше само най-смътна представа какво означава „претърпявам развитие“, погледна надолу, видя, че отново е прегънала книгата в стиснатите си ръце, и отново направи усилие да ги отпусне.
„Или да се извини?“ — Тонът му беше нежен… милващ… убийствен.
„Престани с този разпит! — избухна Сали след още едно дълго, преценяващо мълчание. — Това е твоят дом, не Втора зала в градския съд, ако не си забелязал!“